Тя кимна колебливо, сякаш вече не беше много сигурна.
— Татко ми липсва.
Прозвуча му, сякаш се опитваше сама да се убеди. Беше я погледнал, когато пристигнаха, и си беше казал: „Защо не?“. И трябваше да си признае, че компанията й никак не беше неприятна. Като изключим въпросите й, разбира се. Ами той самият как ли щеше да се чувства в нейното положение — да се събуди на хиляди левги от дома? Щеше да е ужасно. Щеше ли да се владее толкова добре като нея?
— С мен всичко е наред — увери го тя. — Все едно, че нещо вътре в мен държи нещата. Не мога да ти го обясня по-добре, но все едно, че е някакъв гладък черен камък. Здрав и топъл, и всеки път, когато се изплаша, той ме сдържа. И всичко отново изглежда наред. — И добави: — Съжалявам. Не исках да те отвличам.
— Няма нищо.
От сенките на стълбището Серрат огледа двете фигури горе. Стига! Беше разтворила своя лабиринт Куралд Галайн в защита и се обгръщаше с магически прегради. Край с тези невидими врагове. Ако я искаха, трябваше да се покажат. И тогава щеше да ги убие. А колкото до Монетодържача и момичето, нима се надяваха, че ще се спасят точно тук, на тази кула?
Извади двете си ками и се приготви за нападение. Откъм гърба я пазеха десетина прегради, все по стълбището. Всякакъв подстъп оттам беше невъзможен.
Два остри върха се опряха в тялото й — единият под брадичката й, а другият — под плешката. Тайст Андий замръзна. И чу глас в ухото си — глас, който позна.
— Предай на Рейк това предупреждение, Серрат. Той ще го получи само веднъж, както и ти. Монетодържача не може да пострада. Игрите свършиха. Опитай се още веднъж и ще умреш.
— Кучи син! — избухна тя. — Гневът на господаря ми…
— Ще е напразен. И двамата знаем кой праща това съобщение, нали? И, както много добре знае Рейк, той не е далече като някога. — Острието под брадичката й се отдръпна леко, за да я остави да кимне, после се върна на мястото си. — Добре. Предай му значи това съобщение и се надявай повече да не се срещнем.
— Това няма да го забравя — закани се Серрат, разтреперана от гняв.
Отвърна й тих смях.
— Поздрави на Принца, Серрат. Занеси му ги от нашия общ приятел.
Камите се отдръпнаха. Серрат вдиша дълбоко и прибра оръжията си. Куралд Галайн изплющя и тя изчезна.
Откъм стълбището нещо изпука тихо и Крокъс подскочи и посегна към ножовете.
— Какво става? — промълви Апсалар.
— Шшшт. Чакай. — Усети как сърцето му тупти в гърдите. — Почнах да се стряскам и от сенки — рече той. — Все едно, скоро ще се махнем оттук.
Вятърът беше древен, носеше се през високата трева на степта под оловното небе — вятър, жадно връхлитащ срещу всичко живо, безумен и неукротим като звяр.
Усилието да догони ужасената си майка бе първият урок по власт за Раест. В стремежа си да наложи господството си, което щеше да оформи живота му, той съзря многобройните прояви на вятъра — едва доловимото ваене на камъка, траещо хиляди години, а също тъй и гневните му пориви, от които лесовете лягаха доземи — и реши, че най-му лежи на сърцето неумолимата мощ на виещия гневно в смъртна прокоба вятър.
Майката на Раест бе първата, избягала от неговото преднамерено трупане на сила. Отрекла се беше от него в лицето му, като провъзгласи Кръвния раздор — и така го беше пуснала на воля. Все едно му беше, че ритуалът я бе прекършил. Не беше важно. Той, който щеше да господства, трябваше отрано да се научи, че онези, които се противят на повелята му, трябва да се унищожават. Провалът беше цената, която трябваше да заплати тя, не той.
Джагътите се бояха от общността, за тях обществото бе рожденото място на тиранията — тирания на плътта или на духа, — ала Раест жадуваше за нея. Силата, която владееше, имаше нужда от поданици. Силата винаги е нещо съпоставимо, а той не можеше да властва, без да има подвластни.
Изпървом се стремеше да покори други от расата на Джагът, ала събратята му в повечето случаи или успяваха да избягат — или биваше принуден да ги убие. Такива борби носеха само временно удоволствие. Раест събираше около себе си зверове, подчиняваше на волята си дивата природа. Ала тя се гърчеше и гинеше под ярема му и в тази своя гибел намираше изход, на който той не можеше да се наложи. В гнева си Раест подлагаше земята на опустошение, подлагаше на гибел цели видове. Земята му се противеше и силата й беше неизмерима. Но беше също така безпосочна и не можеше да надделее над Раест в безкрайния си прилив. Докато неговата мощ беше съсредоточена, точна в унищожителната си цел и безпощадна в резултатите.
А сетне на пътя му изникнаха първите Имасс, същества, противопоставили се на волята му, отричащи ярема на робството, ала продължаващи да живеят. Същества на безграничната и жалка надежда. В тяхно лице Раест съзря целия блясък на господството — защото след всеки прекършен имасец можеше да подложи на гнет друг негов събрат. Връзката им с природата беше нищожна, защото самите имасци играеха по земите си играта на тирания. Те не можеха да го надвият.