И той си сътвори подобие на империя, лишена от велики градове, ала изтерзана от неспирните драми на обществото, с неговите жалки победи и неизбежни поражения. Общността на покорените Имасс вирееше в това тресавище на жалки и дребнави страсти. Те дори успяха да са самоубедят, че притежават свобода, своя собствена воля, която може да пресътвори съдбата. Избираха си поборници. Разкъсваха водачите си, след като провалът метнеше връз тях тъмната си плащаница. Въртяха се в безкрайни кръгове, които назоваваха растеж, проникновение, познание. А над всички тях, като невидимо за очите им присъствие, Раест разгръщаше волята си. Най-голямата му радост настъпи, когато робите му го провъзгласиха за бог — въпреки че не го познаваха — и почнаха да вдигат храмове, в които да му служат, и да учредяват жречество, чиято дейност подражаваше на тиранията на Раест с такава космическа ирония, че той можеше само да клати глава.
Империята трябваше да трае хилядолетия и денят на нейната гибел трябваше да дойде от собствената му ръка, когато най-сетне му омръзнеше. Раест не можеше и да си въобрази, че други Джагът ще приемат деянията му за гнусни, че ще рискуват себе си и силата си в името на онези мимолетни и жалки имасци. Но това, което го смая най-много, беше, че когато джагътите дойдоха, дойдоха многобройни, в едно. В общност, чиято единствена цел беше да унищожи империята му и да го затвори.
Завариха го неподготвен.
Урокът беше научен и в каквото и да се бе превърнал светът оттогава, Раест беше готов за него. Крайниците му отначало изпукаха и затуптяха с тъпа болка, запълнена с остри спазми. Усилието да се изрови от замръзналата земя за известно време го беше обезсилило, но най-сетне се почувства готов да мине през тунела, отварящ се в нова земя.
Подготовка. Вече бе предприел първите си ходове. Сетивата му подсказваха, че други са дошли при него, освободили са пътя от преградите и печатите на Омтоуз Феллак. Навярно все още бяха останали негови поклонници, фанатици, стремили се да го освободят от поколения — и сега го чакаха пред гробницата.
Издирването на липсващия Финнест щеше да е първата му задача. Много от силата му беше прибрана в семето, измъкната от него и съхранена там от вероломните Джагът. Не беше отнесен далече, а и нищо не можеше да му попречи да си го върне. По земята горе вече не съществуваше Омтоуз Феллак — той долавяше липсата му като лишена от въздух пустош. Нищо вече не можеше да му се опълчи.
Подготовка. Раест се сгърчи, напуканото му лице се изкриви в зла усмивка, бивните щръкнаха и разцепиха сухата кожа. Силният трябва да сбира друга сила, да я подчини на волята си и после да я насочи безпогрешно. Започнали бяха вече ходовете му.
Той зашляпа в кишата, покриваща разкаляния под на гробницата. Пред него се издигаше сводестата стена на вековния му затвор. Раест махна с ръка и преградата се взриви навън. Ярка слънчева светлина лумна през облаците пара, завихрили се около него, и той усети как студеният древен въздух профуча, за да излезе на свобода.
Джагътският тиран излезе в светлината.
Великият гарван — Старата — бе яхнал горещите течения на вятъра високо над хълмовете Джадроуби. Поривът на сила, изхвърлил тонове пръст и камъни на сто стъпки в небето, я задави. Тя присви криле, прикова очи в огромния стълб бяла пара и се понесе към него.
„Виж, това май ще се окаже интересно“, засмя се наум Старата. Въздушната вълна я помете. Старата отвърна с гневен грак, зави и се понесе с порива на вятъра. Гневът бързо се смени от прилив на възбуда. Извила глава, тя заблъска с криле и се издигна. В такива неща бе жизненоважно да избереш добро място за наблюдение. Старата се издигна още по-нависоко, после загледа надолу. Люспите на пет огромни ръбати гърба блестяха под слънчевите лъчи с цветовете на дъгата, но от петте един грееше като огън. Чародейна сила струеше на вълни от паяжината на изпънатите им криле. Драконите се носеха безмълвно над земята към издуващия се като гъба прашен облак над Джагътската могила. Черните очи на Старата се приковаха в огненочервения дракон.
— Силана! — изпищя тя и се засмя. — Драгнипурейк т’на Дракониайс! Елейнт, елейнт!
Дошъл бе денят на Тайст Андий.
Раест излезе в яркия късен следобед. Във всички посоки освен право пред него се издигаха гърбиците на обрулени от вятъра, обрасли с прежълтяла трева хълмове. На изток, зад изтъняващата пелена на понесения от вятъра прах, се простираше пуста равнина.