Джагътският тиран изсумтя. Не беше толкова различно, в края на краищата. Вдигна ръце и вятърът се плъзна по стегнатите му като въжета мускули. Вдиша дълбоко и вкуси пълния с живот въздух. Леко подуши със силата си и заликува от вълните на страх, с които й се отзоваха — отзивът на безмозъчния живот под нозете му или на тварите, затаили се в тревите наоколо. Но никаква следа не долови от по-висш живот, от по-висши средоточия на сила. Насочи сетивата си надолу в земята, да разбере какво обитава там. Земя и скала, лепкав разтопен мрак, все по-надолу и надолу, чак до спящата богиня — млада според мерките на Джагътския тиран.
— Да те пробудя ли? — прошепна Раест. — Още не. Но ще ти пусна кръв. — Дясната му ръка се сви в юмрук.
Прониза богинята с болка, усети как бликна кръвта й — достатъчно, за да я накара да се разшава в съня си, ала не и да я пробуди.
Редицата хълмове на север се надигна. Магма изригна във въздуха сред стълб от дим, камък и пепел. Земята се разтресе, чу се грохот и го лъхна горещ вятър. Тиранът се усмихна.
Огледа пръсналия се хребет и вдиша дълбоко тежкия, пълен със сяра въздух, а после се обърна и закрачи на запад, към най-високия хълм. Неговият Финнест бе някъде отвъд този хълм, може би на три дни път. Помисли дали да не отвори Лабиринта си, но реши да изчака, докато не стигне билото на хълма. Оттам щеше да може по-лесно да прецени къде е Финнест.
Беше се изкачил някъде до средата на склона, когато чу далечен смях. Замръзна, а денят в същия миг изведнъж помръкна. По тревата пред него се плъзнаха пет огромни сенки, плъзнаха се и по билото, и слънчевата светлина се върна. Джагътския тиран погледна към небето.
Пет дракона възвиваха към хълма в съвършена редица, свели глави към него.
— Есидейин елейнт — прошепна той на джагътския си език. Четирите бяха черни, прошарени със сребро по крилете и летяха по два от двете страни на петия дракон — червен и два пъти по-голям от другите. — Силана червенокрилата — промълви Раест и присви очи. — Древна и пълнокръвна Тиам, ти водиш соултейкън, чиято кръв е чужда на тоя свят. Усещам ви всички! — Вдигна юмруци към небето. — По-студени от леда, роден под ръцете на Джагът, тъмни като черна тъма — усещам ви!
Пусна ръце.
— Не ме дразнете, елейнт. Не мога да ви поробя, но ще ви унищожа. Знайте го. На земята ще ви смъкна един по един всинца ви и с ей тия ръце ще изтръгна сърцата ви от гърдите. — Присви очи към четирите черни дракона. — Соултейкън. Ще ме предизвикате по чужда повеля. Ще се сразите с мен без своя причина. Ех, аз да властвах над вас, нямаше тъй безгрижно да жертвам живота ви. Щях да ви щадя, соултейкън. Щях да ви дам кауза, в която си струва да вярвате, да ви покажа щях отплатата на властта. — Намръщи се, щом присмехът им прониза ума му. — Тъй да бъде.
Драконите прелетяха ниско и безмълвно над него, отново възвиха и изчезнаха зад хълмовете на юг. Раест разпери широко ръце и отприщи своя Лабиринт. Силата нахлу в него и плътта му се пръсна. Кожата по мишците му се смъкна като пепел. Усети и чу как запращяха околните хълмове, как запука камък и затрещяха скали. Хоризонтът от всички страни се замъгли, пелена от прах се издигна към небесата. Той се обърна на юг.
— Това е силата ми! Елате!
Минутите се проточиха. Той изгледа намръщено хълмовете пред себе си, извика и вихрено се обърна надясно, тъкмо в мига, в който Силана и четирите черни дракона, само на десетина стъпки над земята, се плъзнаха над билото на хълма, по който се изкачваше.
Блъсна го вихърът на силата. Раест изкрещя и присвитите му очи се приковаха в бездушния, празен и гибелен поглед на Силана — очи, големи колкото главата му — и тя връхлетя отгоре му с мълниеносността на нападаща усойница. Червените челюсти зейнаха и Раест зяпна в гърлото на чудовището.
Изкрещя отново и удари с цялата си мощ.
Въздухът се взриви от сблъсъка на Лабиринтите. Пръснати камъни се разлетяха във всички посоки. Старвалд Демелайн и Куралд Галайн се сразиха с Омтоуз Феллак в зловещ ураган от воля. Трева, земя и камък изтляха на пепел, а насред целия този въртоп стоеше Раест и силата му изригваше с рев. Градушка от драконова магия биеше в тялото му и пронизваше плътта му.
Джагътският тиран размахваше силата си като коса. Кръв бликаше и плискаше земята, драконите крещяха.
Вълна от многоцветен огън удари Раест отдясно, здрава като юмрук. Той нададе вой, изхвърча високо във въздуха и рухна с грохот сред грамада пепел. Огънят на Силана го обля и овъгли останалото от плътта му. Тиранът се надигна с мъка и тялото му потръпна неудържимо, щом магическата сила потече от дясната му ръка.