Земята се разтърси, щом силата на Раест прикова Силана към земята и я затъркаля надолу по склона. Ликуващият рев на Тирана секна, когато ноктите, големи колкото човешка ръка до лакътя, се впиха в гърба му. Още един ноктест крак затисна гърдите му и пръсна костите му като сухи вейки. И още нокти се свиха от двете му страни в усилието на втория дракон да го докопа.
Тиранът се сгърчи безпомощно, щом ноктите го надигнаха във въздуха и започнаха да дерат тялото му. Рамото му изпращя от усилието му да посегне и да вкопчи пръсти в хлъзгавия люспест пищял. Успя и Омтоуз Феллак потече в крака на дракона с трясъка на строшени кости и кипнала кръв. Раест се изсмя, щом ноктите го пуснаха долу. Още кости изпращяха, когато удари земята, но беше все едно. Силата му бе абсолютна, а все едно беше кой съсъд ще я държи. Наложеше ли се, Тиранът щеше да си намери други тела. Хиляди тела.
И той се надигна отново, и прошепна:
— Сега вече ще сея смърт.
21.
Храстите в градината тънеха в призрачни сенки. Адюнкта Лорн се надигна и изтупа пръстта от дланите си.
— Намери жълъд. — Усмихна се на себе си. — И го посади.
Някъде отвъд гъстия градински лес си подвикваха слуги и притичваха в последни приготовления. Тя затъкна полите на наметалото си в колана и тихичко се шмугна под дърветата. След миг черната стена се появи пред очите й.
Зад стената минаваше задънена улица, задръстена с нападали сухи листа и клони от високите градини от двете й страни. Влизането й — а сега и излизането — се беше оказало лесно. Тя се изкатери по грубия каменен зид.
Скочи — чу се тихото дращене на скършени клони и смачкани листа — сред сенки, дълбоки като в градината. Оправи наметалото си, отиде до входа на уличката, облегна се на ъгъла, скръсти ръце и загледа с усмивка тълпите по широката улица.
Оставаше й да изпълни още две задачи, след което трябваше да напусне града. Едната обаче можеше да се окаже неизпълнима. От присъствието на Сори нямаше и помен. Може би наистина беше мъртва. Предвид всички обстоятелства, това май беше единственото обяснение.
Загледа се в човешкото море, в кипящите покрай нея вълни от лица. Скритата в тези празнични тълпи лудост я притесни, особено резервираната сдържаност на градските стражи. Замисли се за покварата на ужаса, стаена в това множество от лица, и как почти всяко лице изглежда някак познато.
Даруджистан се замъгли в ума й, превърна се в стотици други градове, всеки от които изникна от миналото й като в шествие. Радост и страх, болка и смях — хилядите изражения се сливаха в едно, звуците стигаха до слуха й неотделими един от друг. Нищо вече не можеше да различи, лицата ставаха безизразни, звуците се вливаха в рев на история, лишена от смисъл.
Лорн прокара длан по очите си, олюля се, отстъпи назад и се присви в сенките на уличката. „Тържество на нищожеството. В това ли се превръщаме всички накрая? Чуй ги!“ Само след няколко часа градските кръстовища щяха да се взривят. Стотици щяха да умрат на мига, други хиляди — след тях. Сред руините на пръсналите се камъни и сриналите се сгради щяха да се озоват тези лица, вкочанени в изражения между радостта и ужаса. И смъртта им щеше да породи звуци, безнадеждни викове, заглъхващи с отминаването на болката.
Виждала ги беше всичките тези лица. Познаваше ги всичките, познаваше гласовете им, звуци, тънещи в тресавището на човешките чувства, звуци с ясна и чиста мисъл и звуци, потръпващи колебливо в бездната между двете. „Това ли е — зачуди се тя — наследството, което оставям? А един ден няма да бъда нищо повече от поредното лице, замръзнало в смъртта и почудата.“
Лорн тръсна глава, но това не помогна. Изведнъж със смазваща яснота осъзна, че се прекършва. Разпукваше се адюнктата, рухваше бронята на името и лустрото от мраморното му величие. Титла толкова безсмислена, колкото и жената, която я носеше. Императрицата — просто поредното лице, което бе виждала някъде преди, маска, зад която някой се криеше от тленността.