— Няма полза от криенето — прошепна тя и изгледа намръщено сухите листа. — Никаква полза.
Оставаше й една изпълнима задача. Да намери Монетодържача. Да го убие и да вземе Монетата на Опонн. Да вземе добра отплата за намесата му в имперските дела — императрицата и Тайсхрен щяха да се погрижат за това.
Задачата изискваше съсредоточаване — да насочи острите си сетива към един-единствен знак. Знаеше, че това ще е последният й ход. Но щеше да успее. Смъртта от ръцете на провала бе нещо немислимо. Лорн погледна към улицата. От земята се надигаше сумрак и загръщаше тълпите. Далече на изток изтътна гръм, ала небето все още бе чисто, без намек за дъжд. Тя опипа оръжията си и промълви:
— Мисията на адюнктата почти приключи.
Круппе се надигна от масата си в хана и се опита да закопчае последното копче на палтото си. Не успя, отпусна отново корем и въздъхна отегчено. Е, добре поне, че палтото беше почистено. Оправи маншетите на новата си риза и излезе от почти празната вече кръчма.
Последния час беше прекарал седнал на масата си, външно замислен за съвсем незначителни неща, макар че в главата му се бе оформила схема, породена от неговия Талант, и тя много го безпокоеше. Това, че Мийзи и Ирилта бяха изтървали Крокъс и момичето, наместваше всичко във фокус — като при повечето неволни слуги на боговете, свършеше ли играта, свършваше и животът на слугата. Монетата можеше да се заложи в едно-единствено наддаване, но да хвърчи безразборно насам-натам беше твърде опасно. Късметът можеше да изостави Крокъс тогава, когато щеше да му е нужен най-много, и това можеше да струва живота на момчето.
— О, не, не — промърмори Круппе над халбата си. — Круппе не може да позволи това. — И все пак схемата на успеха му убягваше. Чувстваше се убеден, че е покрил всички възможни заплахи, свързани с момчето, или че по-скоро някой много се старае да опази Крокъс — това поне схемата го показваше. Изпитваше натрапчивото подозрение, че този „някой“ не е той самият, нито никой от агентите му.
Трошачът на кръгове се беше появил отново и Круппе продължаваше да е убеден, че усилията на Търбан Орр да го улови ще се окажат безполезни. Змиорката знаеше как да си пази хората. Всъщност на Трошача на кръгове му беше време да се оттегли, заради собствената му безопасност — и Круппе смяташе да отнесе добрата вест още тази нощ, на празненството на лейди Симтал. След всичките тези години Трошачът на кръгове заслужаваше поне това.
Схемата също така му казваше нещо, което вече знаеше: собственото му прикритие беше изчерпано. Заклинанието, което беше хвърлил върху Мурильо, нямаше да се съхрани задълго, а не беше и необходимо. Само за този ден Круппе бе поискал свобода на действие. След това… е, нещата щяха да продължат така, както продължат — а същото се отнасяше и за срещата му с Барук.
Ако нещо го притесняваше, то бе внезапното прекъсване на схемата в главата му. След тази нощ бъдещото приличаше на празен лист. Явно събитията бяха стигнали до трудна завръзка и тя щеше да се реши, знаеше Круппе, на празненството у лейди Симтал.
И ето че Круппе влезе в Благородническия квартал и кимна възпитано на самотния страж, застанал на пост до рампата. Мъжът се навъси, но си замълча. Празненството щеше да започне след тридесет минути и Круппе смяташе да е един от първите гости. Устата му се напълни със слюнка при мисълта за всички сладкишчета, пресни и пълни с топли сладки сиропчета. Той извади маската си изпод палтото и я погледна усмихнато. Може би между всички присъстващи единствен Върховният алхимик Барук щеше да одобри тънката ирония на този гробовен образ. Е, добре. Един бе повече от достатъчно, като се вземеше предвид кой е. В края на краищата Круппе не беше лаком, нали?
Стомахът му изръмжа в отговор.
Крокъс се загледа напрегнато в потъващия в мрак хоризонт на изток. Нещо подобно на мълнии проблясваше от време на време отвъд хълмовете, всеки път по-близо от предишния. Ала тътенът, който бе започнал още рано следобеда и все още продължаваше, звучеше някак не както трябва, не беше като обичайния дъждоносен гръм, понесъл се с грохот по земята. Някак крехък изглеждаше. А облаците, появили се над хълма, имаха зловещия, болезнен цвят на охра — и приближаваха към града.
— Кога тръгваме? — попита Апсалар. Беше се облегнала на стената до него.
Крокъс тръсна глава, за да се отърве от тягостното безпокойство.
— Сега. Вече се стъмни достатъчно.
— Крокъс? А какво ще направиш, ако Чалис Д’Арл отново те предаде?
Едва можеше да види лицето й във вечерния сумрак. За да го уязви ли му каза това? Не можеше да се разбере по гласа й.
— Няма — отвърна й той, сам убеждавайки се, че го вярва. — Повярвай ми. — И се обърна към стълбището.