— Това е лорд Аномандър Рейк, Круппе.
Круппе закима енергично и преглътна.
— Ама разбира се! Е, трябва да сте доста свикнали с такова високо положение, сър. Круппе завижда на онези, които могат да гледат отвисоко на всички останали.
— Лесно е да се излъжеш — отвърна Рейк, — ако гледаш на онези отдолу като на дребни и незначителни. Рискът на високомерието, така да се каже.
— И Круппе може да го каже, ако каламбурът е преднамерен. Но кой би могъл да възрази, че жребият на дракона е далеч извън компетентността на простосмъртните? Круппе може само да си представи възбудата на полета, воя на високите ветрове, зайците, притичващи долу, щом сянката ти погали жалките им мозъчета.
— Но, скъпи Круппе, та това е само маска — въздъхна Барук.
— Такава е иронията на живота — заяви Круппе, вдигнал над главата си едната си пълна с пасти шепа, — че човек се научава да не вярва на очевидното и вместо това се поддава на коварни подозрения и погрешни заключения. Но виж, подведен ли е Круппе? Може ли една змиорка да плува? Ехей, та тези мътни привидно води са дом за Круппе, а очите му са широко ококорени от удивление! — Поклони се дълбоко, като опръска с трохи и крем Рейк и Барук, след което продължи нататък, без устата му да спира: — Сега пък е наред проучване на кухнята, защото Круппе подозира, че…
— Същинска змиорка, наистина — каза развеселено Рейк. — Урок е за всички нас, нали?
— Съгласен съм — промърмори Барук. — Искам да пийна нещо, извини ме.
Търбан Орр стоеше с гръб към стената и оглеждаше пълната с гости зала. Беше му трудно да се отпусне. Последната седмица се беше оказала изтощителна. Все още чакаше потвърждение от Гилдията на убийците, че Кол е мъртъв. Не им беше присъщо толкова много да се бавят с изпълнението на договор — забиването на нож в гърба на някакъв жалък пияница едва ли беше толкова трудно.
Издирването на шпионина в собствената му организация беше стигнало до задънена улица, но той продължаваше да е убеден, че такъв мъж — или жена — съществува. За кой ли път, и особено след убийството на Лим, беше разбрал, че ходовете му в Съвета се блокират от противоходове, твърде замъглени, за да може да посочи с пръст конкретното лице. Но прокламацията му беше провалена.
Стигнал бе до това заключение тази сутрин. И предприе действия. В този момент най-довереният му и способен вестоносец яздеше по търговския път и сигурно прекосяваше хълмовете Джадроуби и гръмоносната буря там точно в този момент, на път за Пейл. Към империята. Търбан Орр знаеше, че малазанците идат. Никой в Даруджистан не можеше да ги спре. А и Лунният господар беше победен веднъж, при Пейл. Защо пък сега да стане другояче? Да, дошъл бе моментът да си осигури собственото положение след имперската окупация. Или — още по-добре — някой още по-висок сан, като награда за съдбоносната му подкрепа.
Очите му се спряха на един пазач, застанал до спиралното стълбище. Човекът му се стори някак познат — не толкова лицето, колкото стойката му, положението на раменете. Дали обичайният му пост не беше в палатата „Величие“? Не, униформата му беше на редови, докато в палатата „Величие“ пазеха мъже от елитната гвардия. Търбан Орр се намръщи още по-силно зад маската на ястреб. След това стражът намести каишката на шлема си и Търбан Орр ахна и облегна гръб на стената, целият разтреперан. Деспотският барбикан! През всички онези нощи, нощ след нощ — години наред — този страж беше наблюдавал среднощните му срещи със съюзници и агенти. Ето го шпионина!
Той се изправи и ръката му напипа дръжката на сабята. Нямаше да остави място за никакви въпроси и при Гуглата да вървят деликатностите на Симтал — при Гуглата да върви цялото това празненство. Искаше отмъщението му да е бързо и незабавно. Нямаше да позволи на никого да го спре. Приковал с очи нищо неподозиращия страж, Търбан Орр пристъпи напред.
Блъсна се в нечие здраво рамо и залитна. Към него се обърна едър мъж с маска на тигър. Орр изчака да му се извинят, но му отговориха с гробно мълчание. Той пристъпи покрай мъжа.
Ръката на непознатия го пресрещна и плисна вино върху гърдите му.
— Идиот! — сопна се Търбан Орр. — Аз съм съветник Търбан Орр!
Дръпни се от пътя ми.
— Знам кой си — тихо каза мъжът.
Орр заби пръст в гърдите му.
— Не сваляй тази маска, за да не разбера кой си след това.
— А аз дори не забелязах маската ти — отвърна с ледено спокойствие мъжът. — Предполагам, че се подведох по носа ти.
Съветникът присви очи и изсъска:
— Бързаш да умреш, така ли? — Ръката му се сви около дръжката на сабята. — Е, ще изчакаш малко. В момента трябва да…