Загърнат в пращящия огън на магиката си, Раест се изкачи по склона на хълма, зад който преди минути бе изчезнала Силана, и предчувствайки поредната засада, сбра мощта си, стиснал юмруци. Но ето, че стигна билото, без никой да му се опълчи. Избягала ли беше? Той вдигна глава към небето. Не, двата черни дракона си бяха там, а между тях — Велик гарван.
Раест спря и погледна към долината. Там чакаше Силана; червената й груба кожа бе прошарена с черно, по тежко дишащата й гръд имаше влажни рани от изгаряне. Свила криле, тя го гледаше от дъното на долината, клекнала до потока, който с мъка лъкатушеше покрай обрасли с калина брегове.
Джагътският тиран се изсмя дрезгаво. Тук тя щеше да умре. Отсрещната страна на долината представляваше нисък рид, зад който, засиял в мрака, се простираше градът, пазещ неговия Финнест. Щом го видя, Раест спря. Дори джагътските градове от ранни времена щяха да изглеждат нищожни пред него. А каква бе тази синьо-зелена светлина, надмогваща мрака със своята постоянна и непоколебима решителност?
Загадки се криеха тук. И той жадуваше да ги открие.
— Силана! — извика Раест. — Елейнт! Давам ти живота! Бягай, Силана. Само веднъж ще проявя милост. Чуй ме, елейнт!
Червеният дракон го изгледа спокойно; очите й сияеха като фарове. Не помръдна, нито му отговори.
Раест закрачи към нея, изненадан, че Лабиринта й вече го няма. Поражение ли бе това? Изсмя се отново.
И както приближаваше, небето отгоре изведнъж се промени, изпълни се с непонятна лъскавина, като на живак. Градът долу изчезна, заменен от разкаляни, пометени от вятъра поля. Далечните назъбени хребети на планините се издигнаха масивни, неиздълбани още от ледени реки, ярки и диви в своята младост. Стъпките на Раест се забавиха. „Това е Древна гледка, гледка още преди да е имало Джагът. Кой ме е примамил тук?“
— Леле, леле…
Очите на Тирана рязко се сведоха надолу, за да видят смъртния, застанал пред него. Раест огледа странното му облекло — дрипавото избеляло червено палто с широки, омазани от храна маншети, торбестите протрити панталони, боядисани в нелепо розово, и широките черни кожени ботуши. Мъжът извади кърпа и изтри потта от челото си.
— Почитаеми сър — изхъхри той, — но вие изобщо не сте се състарили!
— В тебе има Имасс — изскрибуца гласът на Раест. — Езикът, на който мълвиш дори, повтаря гърления им говор. Дошъл си да пълзиш в нозете ми ли? Или си мой поклонник, жаден за награда?
— Уви — отвърна мъжът, — грешите дълбоко, сър. Круппе — този жалък и немощен смъртен, който стои пред вас — не се кланя никому, било то Джагът или бог. Такива са нюансите на този нов век, че от едно нищожество сте съкрушен, до незначителност сте сведен във вашите велики битки от жалкия Круппе, в чийто сън позорно сте попаднал. Круппе стои тук пред вас, та да може погледът ви да се взре в благия му лик в последните мигове преди тъжната ви кончина. Какво великодушие на Круппе, предвид дадените обстоятелства.
Раест се изсмя.
— И преди съм газил в сънища на смъртни. Вярваш, че си господарят тук, ала грешиш. — И вдигна ръка и от нея изригна зла сила. Магията погълна Круппе, лумна мрачно и заглъхна, без да остави от него дори жалка троха.
Вляво от Раест проговори глас:
— Грубовато, заявява Круппе. Разочароваща е таз припряност.
Джагътът рязко се обърна и присви очи.
— Каква е тази игра?
Мъжът се усмихна.
— Е, играта на Круппе, разбира се.
Звукът отзад предупреди Раест, ала твърде късно. Обърна се… и огромният кремъчен меч изпращя в лявото му рамо, раздра пътека, от която изпукаха ребра, и се вряза дълбоко в гърдите и гръбнака. Ударът повлече Тирана надолу и настрани. Раест се просна и късове от тялото му се пръснаха около него. Той зяпна невярващо Т’лан Имасс.
А сянката на Круппе надвисна над лицето на Раест и погледът на Тирана срещна влажните очи на смъртния.
— Без клан е той, разбира се. Неокован и необвързан, ала древният зов все пак властва над него — за негов ужас. Представи си изненадата му, когато се разбере. Онос Т’уулан, Мечът на Първата империя, отново е повикан от кръвта, що нявга е стопляла крайниците му, сърцето му, живота му — преди толкова векове.
Т’лан Имасс проговори.
— Странни сънища те спохождат, смъртни.
— Много изненади притежава Круппе, дори за самия себе си.
— Чувствам в това призоваване — продължи Онос Т’уулан — ръката на Хвърляч на кости.
— Не ще и дума. Пран Чоул от клана Къг Ейвън, от Крон Т’лан Имасс, мисля, че така се наричаше.
Раест се надигна от земята, придърпа магията около тялото си, за да опази целостта на пръсналите му се части, и изсъска: