Чу зад себе си клокочене и се обърна.
— Дъх на Гуглата!
От водите на езерото се издигаше къща. Блатна трева и кал се смъкваха от грубите каменни стени. Пред очите му зейна огромен тъмен каменен вход и изсъска пара. Второто ниво на постройката имаше окаян вид — беше разнебитено, тук-там дяланите камъни се бяха срутили и се виждаше скелетът на дървените греди.
Нов взрив отново привлече вниманието му към двете сражаващи се фигури. Вече бяха много по-близо и Паран можеше ясно да различи фигурата с двуръчния меч. Т’лан Имасс. Въпреки страховитата ловкост, с която въртеше оръжието с цвят на халцедон в ръцете си, съществото отстъпваше. Нападащото го същество беше високо, жилаво и с плът като дъб. От долната му челюст стърчаха бляскави бивни и то крещеше вбесено. Отново удари Т’лан Имасс и го отхвърли на петнайсетина крачки. Той се претърколи в калта и се спря почти в краката на Паран.
Капитанът зяпна в бездънните му очи.
— Азатът все още не е готов, смъртни — проговори Т’лан Имасс. — Твърде млад е, за да може да затвори онова, що предизвика появата му — Финнеста. Когато Тиранът избяга, подирих силата му. — Понечи да стане, но не успя. — Защити Азата — Финнестът иска да го унищожи.
Паран вдигна очи и видя, че привидението гази през блатото към него. „Да го защитя?“ От това? Изборът му бе отнет. Финнестът изрева, пращяща вълна от енергия се понесе към него и Паран размаха Шанс.
Мечът се вряза в енергията. Незасегната, силата го помете и връхлетя Паран. Заслепен, той изкрещя, щом лютият мраз го прониза и разби мислите и сетивата му. Невидима ръка стисна душата му. „Мой!“ Думата отекна в главата му, триумфираща и пълна с диво тържество. „Ти си мой!“
Паран пусна Шанс и се смъкна на колене. Чуждата воля стискаше душата му. Можеше само да се покори. От дълбините изплуваха частици съзнание. „Инструмент, нищо друго. Всичко, което направих, всичко, което преживях — само за да стигна до това.“
И чу някъде дълбоко в себе си звук, и звукът се повтори и потрети, и ставаше все по-силен. „Вой!“ Мразът на кръвта, изпълнил всяка част на тялото му, се разпадна. Искри топлина, зверска и неукротима, пронизаха студа. Той отметна глава и воят стигна до гърлото му. И когато изригна, Финнестът залитна назад.
„Кръв на Хрътка! Кръв, която никой не може да пороби…“ Паран се втурна срещу Финнеста. Мускулите му се изпълниха с болка, щом в тях потече съкрушителната сила. Връхлетя върху съществото, събори го и заудря с юмруци коравата му като дъб плът, зъбите му се забиха в кората на лицето му. Финнестът се опита да го изтласка от себе си, но не можа, запищя и замаха отчаяно крайници. Паран започна да го ръфа.
Една ръка го стисна за яката и го издърпа от разкъсаното тяло. В безумна ярост Паран се опита да се обърне и да сръфа стисналото го за врата същество, но Т’лан Имасс го разтърси и викна:
— Спри!
Капитанът примигна.
— Спри! Не можеш да унищожиш Финнеста. Но го задържа. Достатъчно. Сега Азатът ще го прибере. Разбра ли?
Паран се смъкна в калта и пламъците в очите му угаснаха. Погледна към Финнеста и видя как корени и влакнести пипалца се занадигаха от влажната земя, за да загърнат разкъсаната твар и да започнат да я дърпат в жвакащата кал. След миг Финнестът изчезна.
Т’лан Имасс пусна Паран, отстъпи и го изгледа.
Паран изплю кръвта и треските от устата си и обърса устни с ръка. После се наведе и си прибра Шанс.
— Проклетият късмет се обърна — изломоти той, докато прибираше меча в ножницата. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Имасс?
— Много си далече от дома, смъртни.
Миг след това Паран отново се появи, олюля се полузаслепен на терасата и рухна. Бързия Бен се навъси. „Дъх на Гуглата! Какво му стана?“
От Мамът се изтръгна свирепо джагътско проклятие. Старецът се надигна, разтреперан от гняв, и изгледа чародея изпод вежди.
— Пробудете Седемте в мен! — изрева Бързия Бен, изпищя, щом седемте Лабиринта се разтвориха в него, и болезненият писък се понесе над връхлитащите през терасата вълни енергия.
Вълните се стовариха в обсебения от Джагът и той вдигна ръце пред лицето си. Тялото на Мамът повехна под грохота на яростната атака. Плът се разкъса, засвяткаха пламъци и се забиха в него. Рухна на колене и бесният въртоп се завихри. Мамът нададе вой и вдигна юмрук, но той бе само овъглена кост. Юмрукът се сгърчи и един от Лабиринтите на Бен се затръшна. Юмрукът помръдна отново.
Бързия Бен клюмна.
— Изчерпах се.
Деръдан се вкопчи в плаща на магьосника.
— Чуй ме, чародею!
Още един Лабиринт угасна. Бързия Бен поклати глава.
— Изчерпах се.
— Чуй ме! Онзи човек — ей онзи там — какво прави той?
Бързия Бен вдигна глава и ревна с внезапен ужас: