— Малът се грижи за сержанта — рече той, докато стягаше връзките на торбата си. — Е, да тръгваме — подкани той Хедж. — Град имаме да гърмим.
— Уискиджак ранен ли е? — попита Бързия Бен.
— Счупил си е крака — отвърна Фидлър. — Много лошо.
Деръдан извика изненадано от другата страна на фонтана и всички се обърнаха. Беше се спънала в някакъв облечен в черно хлапак, който, изглежда, се беше крил зад фонтана. Момчето скочи като заек и побягна към имението.
— Смятате ли, че е чул нещо? — зачуди се Фидлър.
— И да е чул, едва ли го е разбрал — отвърна Бързия Бен. — Ще почвате ли с Хедж?
— Гърмим го до небето — ухили се Фидлър.
Двамата сапьори провериха за последно снаряжението си и се обърнаха към двора.
Междувременно Калам беше отишъл до ямата и навъсено надничаше вътре. От раздраните й стени стърчаха стари медни тръби и от тях швиртеше вода. Странно защо споменът за Сиволиките изведнъж просветна в главата му. Убиецът се наведе, видял, че от една от тръбите не тече вода. Подуши въздуха, после легна на земята, опипа тръбата и изпъшка:
— Оссерк!
После стана и попита Бързия Бен:
— Къде са?
Магьосникът го изгледа тъпо.
— Кои?
— Сапьорите, кои!
— Току-що тръгнаха.
— Бегом към задната стена, боец! — викна убиецът ефрейтор. — Намери останалите — Паран е поел командването. Кажи му да се изтеглят. Намерете някое място, дето го знам. Ще се видим там.
— Къде отиваш?
— След сапьорите. — Калам избърса потта от челото си. — Извади картата на града, когато можеш, Бързак. — Очите на убиеца бяха пълни със страх. — Провери легендата. Поставили сме мини на всяко кръстовище. Там са главните каверни… не разбираш ли? — Махна с ръка. — Сиволиките! Газът, Бен!
Калам се обърна и хукна към къщата.
Бързия Бен зяпна след него. Газът? Очите му се облещиха.
— Всички ще хвръкнем в небето — прошепна той. — Целият проклет град!
23.
Капнал от умора, Паран се затътри през храстите. Сниши се под клоните на едно дърво… и светът около него потръпна.
В лявото му рамо се впиха челюсти, зъби изскърцаха в плетената ризница и го надигнаха от земята. Невидими мускули го изхвърлиха високо във въздуха. Той се строполи тежко, превъртя се, коленичи и видя, че Хрътката връхлита пак. Лявата му ръка бе изтръпнала; посегна безсилно за меча си. Хрътката разтвори жестоката си паст и я затвори около гърдите му. Ризницата изпращя, плътта се разкъса и кръвта швирна, а Хрътката отново го вдигна във въздуха.
Капитанът увисна в устата на гигантския звяр. Усети как Шанс се хлъзна от ножницата си и тежестта му го измъкна от треперещата му ръка. Хрътката го разтърси. А после го пусна и отстъпи, и го погледна объркано. Изскимтя и запристъпва назад-напред. Болка прониза Паран на вълни; ръцете и краката му затрепериха неудържимо. Едва можеше да си поеме дъх.
— Руд явно си търси виновник — чу се глас. Паран примигна, отвори широко очи и видя загърнат в черно наметало мъж, застанал над него. — Ала избърза и затова се извинявам. Очевидно трябва да се уредят някои стари сметки между теб и Хрътките. — Мъжът изгледа намръщено Руд. — Но нещо, свързано с теб, я смути… Родство? Как е възможно?
— Ти си оня — промълви Паран, цял изтръпнал, — оня, дето обсеби момичето…
Мъжът го погледна.
— Да, аз съм Котильон. Сенкотрон съжалява, че те остави извън Портите на Гуглата — с цената на две Хрътки. Съзнаваш ли, че тези прескъпи създания са живели хиляди години? Съзнаваш ли, че никой — нито смъртен, нито асцендент — досега не е убивал Хрътка?
„Спасих ли душите им? Ако разкажа цялата тази история, ще има ли значение? Не, да го искам си е чиста просия.“ Паран погледна Руд. „Родство?“
— Какво искаш от мен? — попита той Котильон. — Смъртта ми ли? Тогава просто ме остави тук, с мен бездруго почти е свършено.
— Трябваше да ни оставиш да си свършим работата, капитане, след като толкова мразиш императрицата.
— Какво направи на момичето?
— Постъпих съвсем милостиво. Използвах я, да, но тя не го разбра. Не може ли същото да се каже и за теб? Кажи ми, това, че знаеш, че си използван, по-добре ли е, отколкото да не знаеш?
Паран замълча.
— Мога да освободя момичето от всички тези спомени, ако искаш. Спомените за това, което направих аз, което направи тя, докато я бях обсебил…
— Не.
Котильон кимна.
Паран усети, че болката се връща, и това го изненада. Толкова много кръв му беше изтекла, че очакваше вече да е изгубил съзнание. Но ето, че болката се върна неудържимо, запулсира.