— Сега какво?
— Сега? — Котильон го погледна изненадан. — Сега започвам отново.
— С друго момиче като нея?
— Не. Този план се оказа дефектен.
— Отнел си й живота?
Тъмните очи на Котильон се присвиха.
— Тя си го върна. Виждам, че още носиш Шанс, тъй че същото не може да се каже за теб.
Паран извърна глава и видя оръжието си, на ръка разстояние от него.
— Щом късметът ми се обърне — промълви той. „Обърна се и още как!“ Разбра, че вече може да раздвижи лявата си ръка, болката в гърдите му сякаш затихна.
Котильон се изсмя сухо.
— Тогава ще е твърде късно, капитане. Залагаш на това, че Богинята ще продължи да е благосклонна към теб. След като си бил обсебен, си се отказал от целия си разум. Такава е силата на Близнаците.
— Аз се изцерявам — каза Паран.
— Безспорно. Както казах, Руд прибърза.
Бавно и много предпазливо, капитанът се надигна. Ризницата му беше разкъсана, но виждаше под нея червения пламък на изцерената си плът.
— Аз… не те разбирам, Котильон или Сенкотрон.
— Не си само ти. Виж, колкото до Шанс…
Паран погледна оръжието.
— Твой е, ако го искаш.
— Аха. — Котильон се усмихна, пристъпи и го вдигна. — Подозирах, че сърцето ти ще се смекчи, капитане. Сложен е светът, нали? Я ми кажи, съжаляваш ли онези, които те използваха?
Паран притвори очи. От плещите му сякаш се смъкна огромно бреме. Спомни си Финнест, как беше стиснал душата му. Вдигна очи към Хрътката. В погледа на Руд имаше нещо почти… меко.
— Не.
— Разумът се връща бързо — каза Котильон, — след като връзката се прекъсне. Сега ще те върна, капитане, с това последно предупреждение: гледай да не те забелязват. И видиш ли втори път Хрътка, бягай.
Въздухът се завихри в мрака около Паран. Той примигна и видя дърветата на градината. „Чудно, от нея ли ще бягам… или с нея?“
— Капитане? — Беше гласът на Малът. — Къде си, в името на Гуглата?
— Не съм в името на Гуглата, Малът. Тук съм.
Лечителят дотича до него.
— Загазихме я отвсякъде. Изглеждаш като…
— Като какво? — изръмжа Паран.
Малът го зяпна.
— Дъх на Гуглата, като сдъвкан изглеждате… сър.
— Отивам да се оправя с Лорн. Ако всички преживеем това, ще се срещнем в хана „Феникс“. Ясно?
Малът примига.
— Да, сър.
Паран се обърна да тръгне.
— Капитане?
— Какво?
— Не я жалете, сър.
Образите останаха жестоко очертани в главата на Крокъс. Колкото и да се мъчеше да ги прогони, се връщаха отново и отново, а паниката и отчаянието подгонваха мисълта му.
Чичо Мамът беше мъртъв. Някакъв далечен и спокоен глас проговаряше в младата му глава, че човекът, носещ лицето на Мамът, не беше онзи, когото бе познавал през целия си живот, и че онова, което беше… взето… от корените, бе нещо друго, нещо ужасно. Гласът повтаряше всичко това и той чуваше как ясното твърдение се извисява и заглъхва под бурята на онова, което бе видял със собствените си очи: образите никога нямаше да го напуснат.
Централната зала на имението на лейди Симтал беше празна, празничните украшения се въргаляха по пода сред локви кръв. Мъртвите и онези, които бяха пострадали от Мамът, бяха изнесени от пазачите; всички слуги бяха избягали.
Крокъс претича през залата и отвори предната врата. Зад прага съскаше запалена факла и мяташе синкава светлина по каменната алея и портите, зейнали широко. Крадецът запрескача стъпалата и забърза към портата. Щом я наближи, забрави крачките си — по улицата нещо не беше както трябва.
Също като първия етаж на Симтал, улицата бе пуста, виждаха се само разпилени флагчета и знамена. Сух вятър разкъсваше парцали и тръстикова хартия и ги въртеше на вихрушки. Вятърът се завъртя около него, първо в една посока, после в друга, сякаш търсеше изход. Въздухът миришеше на гробница.
Смъртта на Мамът се върна неканена в ума му. Чувстваше се самотен, но думите на Ралик все пак го подтикваха да продължи. Преди няколко дни убиецът го беше стиснал ядосано за ризата, придърпал го беше към себе си и му беше казал, че смуче кръвта на града. Искаше да опровергае това, особено сега. Важно бе да оцелее Даруджистан. Градът беше неговият дом.
Сви към имението на Барук. При тези празни улици поне нямаше да му отнеме много време. Затича.
Насрещният вятър се усили и развя дългата му коса. Над уличните лампи надвисна тъмнина. Крокъс спря на поредния ъгъл. Беше му се причуло нещо. Килна глава, затаи дъх и се вслуша. Ето го пак. Птици — стотици и хиляди, ако можеше да се съди по звука: мърмореха, бърбореха и грачеха. А в миризмата на гнили кости вече се долавяше и вонята на птичи гнезда. Крокъс се намръщи. После погледна право нагоре.