— Какво са намислили според теб? — попита часовоят, след като Калам се скри от погледа му.
Другият сви рамене.
— Дано само да забие нещо по-твърдо и остро в Тайсхрен, Гуглата дано да го вземе тоя подъл убиец. А като ги знам тия Мостоваци, точно това ще направят. — Групата се приближи и той замълча. Двама мъже носеха трети. Очите на втория страж се ококориха, щом видя ранга на изпадналия в несвяст и кръвта, оцапала широкия кожен колан. — Късметът на Опонн да му е на помощ — изсъска той на най-близкия до него Мостовак, с лъскава черна кожена шапка на главата. — Дърпането, не бутането — добави бързо.
Мостовакът го изгледа рязко.
— Видите ли една жена да идва след нас, разкарвате се от пътя й, чу ли ме?
— Жена ли? Коя?
— Една от Девети. Може да е жадна за кръв — отвърна мъжът и двамата с другаря му помъкнаха капитана през портата. — Сигурността я забравете — подхвърли той през рамо на стражите. — Само гледайте да останете живи, ако можете.
Двамата пехотинци се спогледаха. След малко първият войник посегна да затвори вратата. Другият го спря.
— Остави я отворена. Дай да си намерим малко завет. Наблизо, ама не съвсем.
— Проклета нощ — каза първият пехотинец.
— Имаш навика да изтъкваш очевидни неща — отвърна другият, докато се отдръпваше от портата. — И да се повтаряш.
Първият сви безпомощно рамене и забърза след него.
Татърсейл се загледа втренчено в картата в средата на полето, което беше подредила. Избрала беше спирална фигура, за да мине през цялата Драконова колода и да завърши с последна карта, която можеше да означава или кулминация, или божествено откровение според това как щеше да се намести.
Спиралата се бе превърнала в яма, във водещ надолу тунел — и в дъното му, някак далечна и забулена в сянка, чакаше една Хрътка. В това четене тя долови предупреждение за непосредствена заплаха. Беше се намесил Върховният дом Сянка, предизвиквайки властта на Опонн над играта. Погледът й бе привлечен от първата карта, която беше поставила, в самото начало на спиралата. Зидарят на Върховен дом Смърт стоеше ниско в цялата йерархия, но сега издълбаната в дървото фигура като че ли се беше издигнала до високо положение. Брат на Войника от същия дом, образът на Зидаря показваше слаб побелял мъж, облечен в изтъркани кожени дрехи. Едрите му мазолести ръце държаха каменоделски сечива и около него се издигаха грубо издялани менхири. Татърсейл забеляза, че може да открои по камъните смътно различими глифове на непознат за нея език, но като че ли напомнящ за писмото на Седемте града. В Дома на Смъртта Зидарят беше строителят на гробници, вдигащият каменните стълбове, обещание за смърт не за едного или за неколцина, а за мнозина. Езикът по менхирите носеше послание, което не беше предназначено за нея: Зидарят беше изсякъл тези думи за себе си и времето бе заличило ръбовете на знаците — самият мъж дори изглеждаше съвсем обрулен, лицето му беше покрито с мрежа от ситни бръчки, сребристата му брада бе рядка и проскубана. Ролята се играеше от човек, който някога е работил с камък, но вече не.
Беше й трудно да разгадае това поле. Съчетанията, които виждаше в него, я смайваха: сякаш бе започнала съвсем нова игра, с играчи, излизащи на сцената с всеки нов кръг. В средата на спиралата беше застанал Рицарят на Върховен дом Мрак, мястото му бе контрапункт както на началото, така и на края. Както и последния път, когато Колодата беше разбудила тази драконова фигура, нещо надвисваше в мастиленото небе над Рицаря, неуловимо както винаги и на моменти приличащо на тъмно петно.
Мечът на Рицаря хвърляше черна пушлива резка към Хрътката на върха на спиралата и този път тя разбираше значението й. В бъдеще предстоеше сблъсък между Рицаря и Върховен дом Сянка. Тази мисъл едновременно изплаши Татърсейл и я накара да изпита облекчение: щеше да е противопоставяне. Между двата дома нямате да има съюз. Рядкост беше да се види толкова чиста и пряка връзка между два дома; опустошителният й потенциал я накара да се смрази от тревога. Кръв, пролята на толкова високо ниво на силата, бе в състояние да разтърси целия свят. Неизбежно щяха да пострадат много хора. А тази мисъл отново я върна към Зидаря на Върховен дом Смърт. Сърцето на Татърсейл тежко затуптя в гърдите й. Тя примига да махне потта от очите си и вдиша дълбоко.
— Кръвта — промълви тя — винаги тече надолу. „Зидарят строи гробница — в края на краищата нали е слуга на Смърт — и ще ме докосне пряко. Тази гробница… дали не е моята? Дали да не се оттегля? Да оставя Мостоваците на собствената им съдба, да избягам от Тайсхрен, от империята?“