— О, Моури — простена крадецът и побягна.
Странните очи на ловеца проследиха притичващия към ръба на покрива на отсрещната сграда крадец. После убиецът вдигна глава, подуши въздуха и се намръщи. Порив на сила току-що беше протрил тъканта на нощта, като пръст, подал се през изгнила дрипа. И през цепнатината беше дошло нещо.
Крадецът стигна до отсрещния край на покрива и изчезна. Убиецът изсъска заклинание на език, по-стар от камбанарията и от храма, език, който не беше чуван в тази земя от хилядолетия, след което скочи от кулата. Беше загърнат плътно в магия и спускането му от покрива беше бавно и контролирано. Приземи се като перце върху плочките.
От тъмата горе се появи втора фигура, с плащ, разперен като черно крило, и кацна до първата. После трета, също толкова безшумно, се приземи на покрива, промълви някаква команда и тръгна. Другите двама си казаха нещо, след което последваха първия, като този след него зареди арбалета си.
Десет минути по-късно Крокъс се облегна на стръмния покрив на къщата на един търговец, за да си поеме дъх. Никого не беше видял и нищо не беше чул. Или убиецът не го беше преследвал, или той самият бе успял да се изплъзне от него. В ума му се върна силуетът, застанал в камбанарията. Висок, твърде висок, може би шест и половина стъпки, и слаб.
Младият крадец потръпна. На какво се беше натъкнал? Един убиец едва не го прониза, а после той самият беше убит. Война в Гилдията? Ако беше това, покривите се превръщаха в твърде рисковано място.
Крокъс се надигна уморено и се огледа.
В другия край на стръмния покрив изпука плоча. Крокъс се извърна рязко и видя втурналия се към него убиец. Само един поглед към двете блеснали ками, и крадецът скочи към ръба на покрива и се метна в тъмното.
Отсрещната сграда беше много далече, но Крокъс беше избрал мястото си за отдих на позната територия. Докато пропадаше в сенките, протегна ръце и зашари с пръсти във въздуха. Телта го закачи под лактите, дланите му се плъзнаха отчаяно, сграбчиха я и той увисна на двайсет стъпки над уличката.
Макар повечето простори, изпънати над градските улички, да бяха тънки конопени въженца, на които не можеше да се разчита, имаше опънати и телове. Поставени от крадци още отпреди поколения, те бяха здраво вързани за стените. Денем Маймунският път, както го наричаха крадците, не изглеждаше по-различно от всеки друг простор, окичен с прани ризи и долни дрехи. След залез-слънце обаче идваше времето за същинското му предназначение.
С ожулени и парещи длани Крокъс започна да се придвижва по телта към отсрещната стена. Погледна боязливо нагоре и замръзна. На ръба на покрива пред него стоеше втори ловец и грижливо се прицелваше с тежък древен арбалет.
Крокъс се пусна. Металната стрела избръмча точно над главата му. Зад него и долу изтрещя прозорец. Падането му бе прекъснато от първия от няколкото простора, който оплете крайниците му и го залюля, преди да се скъса. Сякаш след цяла вечност разкъсващи кокалите тласъци и плющене на въжета и телове, режещи през дрехите му и протриващи кожата му, той най-после успя да скочи на каменната настилка на улицата, залитна и падна. Главата му се удари в близката стена.
Зашеметен, Крокъс се надигна. Погледна нагоре. Колкото и замъглен да беше погледът му от болка, успя да види фигурата, спускаща се сякаш в забавено движение точно над него. Очите на крадеца се разшириха. „Магьосничество!“
Обърна се и закуцука по уличката. Стигна до ъгъла, забърза по Широката улица и отново свърна в друга странична уличка. Щом се озова в сянката й, спря и подаде предпазливо глава, за да надникне. Една стрела изсвистя и се заби в тухлата до лицето му. Той отскочи назад, обърна се и побягна.
Чу над себе си плясък на разперен плащ. В бедрото го жегна пареща болка и го накара да залитне. Друга стрела изсвистя покрай рамото му и издрънча по камъните. Болката мина толкова бързо, колкото се появи, и той продължи да тича. В края на задънената уличка се виждаше осветеният вход на жилищна сграда. Една старица седеше на каменните стъпала и пуфкаше лула. Очите й светнаха, щом видя приближаващия се крадец. Крокъс профуча покрай нея нагоре по стъпалата, а тя изтупа лулата си в подметката на обувката си. По камъните се разхвърчаха искри.
Крокъс бутна вратата и скочи вътре. Спря се за миг. Пред него се изпъваше тесен, слабо осветен коридор, в дъното имаше стълбище, отрупано с деца. Той затича по коридора. Откъм завесите на вратите от двете страни на коридора се носеше какофония от шумове: хорска крамола, бебешки рев, тракане на тенджери и тигани.