— Никога ли не спите бе, хора! — викна Крокъс, без да се спира. Децата по стълбището се пръснаха встрани от пътя му и той започна да взима по две стъпала наведнъж. На горния етаж спря пред една врата от масивен дъб. Отвори я и нахълта в стаята.
Старецът, седнал зад солидното дъбово писалище, вдигна за миг очи, после продължи да драска нещо по едно смачкано парче пергамент.
— А, Крокъс, добър вечер — подхвърли той разсеяно.
— И на теб, чичо — въздъхна Крокъс.
На рамото на чичо Мамът клечеше малка крилата маймунка — бляскавите й полубезумни очи проследиха как младият крадец профуча през стаята до прозореца срещу вратата. Крокъс бутна кепенците и се качи на перваза. Отдолу имаше занемарена, гъсто обрасла с храсталаци градина, потънала в сенки. Точно под него се издигаше самотно дърво. Той погледна клоните, после стисна рамката на прозореца и се наведе назад. Пое си дълбоко дъх и скочи.
Докато летеше в празното, чу точно над себе си изненадано пъшкане, после — дивашко стържене по камък. Миг след това някой се срина долу в градината. Заврещяха котки и нечий глас изруга и изпъшка.
Крокъс се впи в приведения клон. Отмери подскачанията на жилавото дърво и изпъна крака, щом клонът го дръпна нагоре. Обувките му се лепнаха за един перваз и се задържаха. С пъхтене той се люшна на него и пусна клона. Удари се в дървените капаци. Те изхвърчаха навътре и Крокъс ги последва с главата напред, срути се на пода; претърколи се и скочи на крака.
Чу шум в другата стая на жилището. Скочи и се засили към вратата за коридора, отвори я и се измъкна навън тъкмо когато някакъв дрезгав глас изруга зад гърба му. Крокъс изтича до другия край на коридора, където една стълба водеше към капака за тавана.
Скоро се озова на покрива. Присви се в тъмното и се опита да си поеме дъх. Парещата болка в бедрото и към кръста му се върна. Той посегна да разтрие удареното и напипа нещо твърдо и горещо. „Монетата!“ Понечи да я измъкне изпод колана.
Точно в този момент чу рязко изсвистяване, глух удар и го шибнаха каменни парчета. Залегна и видя как една метална стрела отскочи от покрива, преметна се през ръба и се завъртя във въздуха. От устните му се изтръгна тих стон и той заситни по покрива към другия край. Щом го стигна, скочи, без да се спира. Десет стъпки по-надолу имаше навес, на който успя да стъпи. Железните пръти, които държаха платното, се огънаха, но го задържаха. Оттам му оставаше само бързо спускане до улицата.
Крокъс притича до ъгъла, където от мръсните прозорци на една тромава постройка струеше мътно жълта светлина. Над вратата висеше дървена табела с избледняла картина на мъртва птица с щръкнали към небето крака. Крадецът се втурна по стъпалата и бутна вратата.
Светлината и шумът вътре го обляха като балсам. Той тръшна вратата след себе си и се облегна на нея. Затвори очи, смъкна от лицето и главата си маскировъчния плат и се видя дългата му до раменете черна коса — подгизнала от пот, — гладките му черти и светлосините му очи.
Когато посегна да изтрие потта от челото си, някой тикна в ръката му халба. Крокъс отвори очи и видя забързаната покрай него Сълти, понесла в едната си ръка табла с калаени чаши. Тя го погледна през рамо и се ухили.
— Тежка нощ, а, Крокъс?
Той я погледна, после каза задъхано:
— А, не. Нищо особено.
Вдигна халбата към устните си и отпи дълбоко.
Един ловец стоеше на ръба на покрива срещу паянтовата гостилница „Феникс“ и гледаше към вратата, през която току-що бе минал крадецът. Арбалетът в ръцете му бе отпуснат.
След малко дойде и вторият ловец, спря до него и прибра двата си дълги ножа в каниите.
— Какво стана с теб? — тихо попита първият ловец на родния си език.
— Скарахме се с една котка.
Двамата помълчаха малко, после първият ловец въздъхна загрижено.
— Много е сбъркано, за да е естествено.
Другият кимна и каза:
— Значи и ти си усетил отварянето.
— Асцендент… се намеси. Твърде предпазлив, за да се покаже напълно обаче.
— За съжаление. Доста години минаха, откакто за последен път убих асцендент.
Двамата заоправяха оръжията си. Първият ловец зареди арбалета и пъхна в колана си още четири метални стрели. Вторият извади ножовете си и грижливо ги почисти от потта и мръсотията.
Чуха някой да се приближава зад тях, обърнаха се и видяха командира си.
— Той е в хана — каза вторият ловец.
— Няма да оставим свидетели на тази тайна война с Гилдията — добави първият.
Командирът погледна към вратата на хана, после се обърна към ловците.
— Не. Развързаният език на един свидетел може да ни е от полза.
— Някой помагаше на изтърсака — каза замислено първият ловец.