Търбан Орр изглеждаше лишен от търпеливост човек — крачеше непрестанно напред-назад и нервничеше, от време на време се спираше, колкото да намести на раменете си обсипаното си със скъпоценни камъни тъмночервено палто. Лъснатите ботуши на съветника чаткаха с всяка негова крачка и отекваха тихо под Барбикана. Погледът на пазача се спря на облечената в ръкавица ръка на Орр, отпусната върху дръжката на сабята за дуелиране, и забеляза, че показалецът почуква в ритъм с чаткането на ботушите.
В ранната част на караула си, много преди да се появи съветникът, часовоят щеше да обикаля бавно около Барбикана, да посяга от време на време, за да пипне древния мрачен каменен зид. Шестте години нощно бдение при тази порта бяха укрепили близката връзка между мъжа и грубо издялания базалт: той познаваше всяка пукнатина, всяка драскотина на длетото; знаеше къде се е разхлабила мазилката, къде времето и стихиите са изтръгнали хоросана между камъните и са го стрили на прах. И знаеше също така, че привидната му слабост е заблуда. Барбиканът и всичко, което той олицетворяваше, търпеливо продължаваше да чака като едно привидение от миналото, жадно за новото си прераждане.
А това, отдавна се беше заклел часовоят, той никога нямаше да позволи — доколкото подобни неща бяха във властта му. Деспотският барбикан му даваше всички основания да бъде това, което беше: „Трошач на кръгове“, шпионин.
И съветникът, и стражът очакваха появата на другия — онзи, който се появяваше винаги. Търбан Орр щеше да изръмжи както обикновено, възмутен от мудността му; после щеше да сграбчи другия под мишницата и двамата щяха да минат под унилия трегер на Барбикана. И с очи, отдавна привикнали с мрака, пазачът щеше да огледа лицето на другия, да го жигоса неизличимо в силната си памет, скрита зад безизразните му, невзрачни черти.
Докато двамата членове на Съвета се върнеха от разходката си, стражът щеше да е освободен и отдавна да е тръгнал по пътя си, за да отнесе съобщението според указанията на своя господар. Ако се задържеше късметът му на Трошач на кръгове, можеше и да надживее гражданската война, в която, както чувстваше, скоро щеше да затъне Даруджистан — и да не се притеснява от малазанската мъст. Само по един кошмар наведнъж, често си казваше той, особено в нощ като тази, когато Деспотският барбикан сякаш шепнеше с насмешлива увереност заканата си за възкресение.
— „Доколкото това би могло да представлява интерес за вас“ — прочете на глас Върховният алхимик Барук от надрасканата на късчето пергамент бележка, стисната в месестите му пръсти. Винаги едно и също начално изречение, намекващо за тревожни разкрития. Преди час слугата му Роалд беше донесъл бележката, която като всички останали, пристигащи при него през последната година, беше намерил пъхната в една от орнаменталните амбразури при задната порта на имението.
Барук бързо изчете донесението, след което пусна хората си из града. Такава вест изискваше действие, а той бе една от малкото тайни сили в Даруджистан, способни да се справят с това.
Сега седеше в плюшения стол в кабинета си и мислеше. Измамно сънените му очи пробягаха по думите, изписани върху пергамента.
— „Съветник Търбан Орр се разхожда в градината със съветник Федер. Оставам известен за вас единствено като Трошач на кръгове, слуга на Змиорката, чиито интереси продължават да съвпадат с вашите собствени.“ — Барук отново изпита изкушение. С неговите таланти щеше да е дреболия да открие самоличността на автора на донесението — макар и не на самата „Змиорка“, разбира се: тази самоличност издирваха мнозина, но напразно — ала както винаги, той се сдържа.
Намести неспокойно туловището си на стола и въздъхна.
— Добре, Трошачо на кръгове, ще продължавам да те зачитам, въпреки че ти явно знаеш за мен повече, отколкото аз за теб, и наистина е цяло щастие, че интересите на господаря ти съвпадат с моите. Все още. — Той се намръщи, замислен за въпросния мъж — или жена? — и неговите неведоми интереси. Достатъчно неща знаеше, за да си даде сметка, че в играта са се включили твърде много сили — струпването на асцендентни сили на едно място беше злокобна работа. Да продължи да стъпва невидим в защита на града започваше да става все по-трудно. Тъй че отново възникваше въпросът: дали и Змиорката също така не го използваше?
Колкото и да беше странно, не се чувстваше особено притеснен от тази възможност. Толкова много съдбоносна информация бе минала вече през ръцете му.
Сгъна грижливо пергамента и измърмори простичко заклинание. Бележката изчезна с леко изпукване на изместения въздух, за да се озове при другите на безопасно място.