Барук затвори очи. Капаците на широкия прозорец зад него изтракаха от порива на вятъра. Миг след това по мътното стъкло се чу рязко почукване. Барук се надигна стреснат, ококорил очи. Второ почукване, по-силно от първото, го накара да се извърне с изненадваща за едрата му фигура пъргавина. Той стана и се обърна към прозореца. Нещо се беше присвило на перваза, виждаше се между кепенците като издуто черно петно.
Барук се намръщи. „Невъзможно!“ Нищо не можеше да проникне през преградите му, без да го засече. Алхимикът махна с ръка и капаците се разтвориха. Зад стъклото чакаше Велик гарван. Главата му рязко се извърна и погледна Барук с едното око, после с другото. Птицата натисна дръзко с масивните си гърди тънкото стъкло. То се изду навътре и се пръсна.
Разтворил напълно своя Лабиринт, Барук вдигна ръце нагоре и от устните му се заизлива свирепо заклинание.
— Не си хаби дъха! — сряза го дрезгаво Гарванът, изду гърди и накокошини проскубаните си пера, за да отръска парчетата стъкло. Килна глава на една страна. — Повикал си стражата си — отбеляза неканеният гост. — Не е нужно, чародеецо. — Огромната птица скочи и се озова на пода. — Нося ти вести, които ще оцениш. Имаш ли нещо за ядене?
Барук огледа съществото.
— Нямам навика да каня у дома си Велики гарвани. А не си и предрешен демон, струва ми се.
— Разбира се, че не съм. Аз съм Старата. — Закима насмешливо с глава. — На вашите услуги, милорд.
Барук се поколеба, въздъхна и каза:
— Е, добре. Върнах стражите на постовете им. Слугата ми Роалд идва с остатъците от вечерята, ако това е приемливо за теб.
— Великолепно! — Старата се заклатушка по пода и се настани на постелката пред камината. — Е, милорд. Сега да уталожим жаждата и с една кристална чаша вино, как мислите?
— Кой те изпрати? — попита Барук и посегна за гарафата на писалището. Обикновено не пиеше след залез-слънце, защото нощта бе времето му за работа, но беше длъжен да признае схватливостта на Старата. Утешаващият балсам на виното бе точно това, от което се нуждаеше.
Великият гарван леко се поколеба, преди да отговори:
— Господарят на Лунния къс.
Ръката на Барук с гарафата замръзна във въздуха.
— Разбирам — каза тихо той; мъчеше се да укроти заблъскалото в гърдите му сърце. Бавно остави гарафата и много съсредоточено надигна бокала към устните си. Виното беше хладно и когато потече в гърлото му, наистина го успокои. — Е, добре — извърна се той към гостенката, — какво би могъл да иска твоят господар от един кротък и мирен алхимик?
Нащърбеният клюн на Старата се отвори в мълчалива усмивка. Птицата прикова едното си лъскаво око в Барук.
— Отговорът ти се носи в дъха на собствените ти слова. Мир. Моят господар желае да говори с теб. Иска да дойде тук, още тази нощ. До един час.
— И ти трябва да изчакаш за отговора ми.
— Само ако решиш бързо, милорд. Чакат ме и други неща, в края на краищата. Аз съм много повече от един прост вестител. Аз съм Старата, най-старата от Великите гарвани на Лунния, и очите ми хиляда години са гледали човешка глупост. От това е тъй проскубана перушината ми, а счупеният ми клюн е свидетелство за вашите безразборни погроми. Аз съм само един крилат свидетел на вечното ви безумие.
Барук отвърна с кротка насмешка:
— Повече от свидетел. Добре известно е как ти и твоята раса пирувахте на равнината край Пейл.
— Все пак не бяхме първите, които пируваха с плът и кръв, милорд, ако не си забравил.
Барук извърна очи.
— Далече съм от мисълта да защитавам собствения си вид — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Старата, чиито думи го бяха жегнали. Очите му се спряха на парчетата стъкло, изпопадали на пода, той промълви закърпваща магия и те се събраха и слепиха. — Ще говоря с твоя господар. — Кимна, а стъклото се надигна от пода и се върна в рамката на прозореца. — Кажи ми, и за него ли ще е толкова лесно да презре преградите ми, колкото за теб?
— Моят господар е обладан от чувство за чест и изисканост — отвърна двусмислено Старата. — Е, да го повикам ли?
— Да — каза Барук и отпи от виното си. — Цяло авеню ще му бъде осигурено, за да дойде.
На вратата се почука.
— Да?
Влезе Роалд.
— Един при портата иска да говори с вас — каза белокосият слуга и постави на пода блюдо, отрупано с печено свинско.
Барук погледна Старата и вдигна вежда.
Птицата разроши перата си.
— Вашият гост е досадна, нервна особа, чиито мисли са задръстени от алчност и измяна. Демон е кацнал на рамото му, името му е Амбиция.
— Името му, Роалд? — попита Барук.
Слугата се поколеба, кроткият му поглед неспокойно пробяга към птицата.