Барук се изсмя.
— Съветът на мъдрата ми гостенка показва, че тя добре знае името му. Кажи, Роалд.
— Съветник Търбан Орр.
— Бих останала за това — каза Старата. — Ако желаете съветите ми.
— Моля, остани. Ще се възползвам от тях — отвърна алхимикът.
— Не съм нищо повече от домашно кученце — лукаво измрънка Старата, предусетила следващия му въпрос. — Тоест, за очите на съветника. Думите ми ще бъдат хленч на пале за ушите му. — Клъвна късче месо и бързо го глътна.
Барук усети, че тази проскубана птица-вещица започва да му допада.
— Доведи съветника, Роалд.
Слугата излезе.
Факли огряваха високия зид на градината на имението с мигаща светлина и мятаха треперливи сенки по каменните плочи на алеите. Откъм езерото полъхна вятър, разшумя листата и сенките затанцуваха като палави дяволчета. На втория етаж на сградата имаше тераса с изглед към градината. Зад пердетата на прозореца се движеха две сенки.
Ралик Ном лежеше по очи на градинския зид, скрит в тъмната ниша под фронтона на имението, и следеше женския силует с търпението на змия. Беше петата нощ, откакто бе заел скритото си място за наблюдение. Любовниците на лейди Симтал бяха многобройни, но между тях той бе успял да разпознае двама, заслужаващи особено внимание. И двамата бяха градски съветници.
Стъклената врата се отвори и на терасата излезе човек. Ралик позна съветник Лим и се усмихна. Намести се леко, пъхна облечената си в ръкавица ръка под ложата на арбалета и се пресегна с другата, за да издърпа намасления коленчат лост. Без да откъсва очи от мъжа, облегнал се на перилото на терасата срещу него, постави внимателно стрелата. Един поглед надолу и железният й връх му вдъхна увереност. Отровата лъщеше по острите като бръснач ръбове. Насочи отново вниманието си към терасата и видя, че лейди Симтал е застанала до Лим.
„Нищо чудно, че на тая не й липсват любовници“ — помисли си Ралик и я огледа, присвил очи. Черната й коса, сега разпусната, падаше гладка и лъскава до кръста й. Беше облечена в тънка като мъгла нощница и при светещите в стаята зад нея лампи плавните извивки на тялото й се виждаха ясно.
Двамата заговориха и гласовете им се понесоха към скрития в сенките Ралик.
— Защо алхимика? — питаше лейди Симтал; явно продължаваше започнатия в стаята разговор. — Стар дебелак, вмирисан на сяра. Едва ли е подходящ за политическа власт. Та той дори не е съветник, нали?
Лим се изсмя тихо.
— Вашата наивност е истински чар, милейди. Истински чар.
Симтал се отдръпна от парапета и скръсти ръце.
— Образовайте ме тогава. — Думите й прозвучаха малко рязко.
Лим сви рамене.
— С нищо друго не разполагаме, освен с подозрения, мадам. Но умният вълк следи всяка диря, колкото и нищожна да е. Алхимикът би накарал хората да мислят точно като вас. Бъбрив стар глупак. — Лим помълча, сякаш за да прецени колко може да си позволи да й разкрие. — Разполагаме с източници — продължи той предпазливо — в средите на маговете. Те ни уведомяват за един твърде многозначителен факт. Мнозина от магьосниците в града се боят от алхимика и го наричат по титла — това само по себе си намеква за нещо като заговор. Събирането на магьосници, лейди, е тъмна работа.
Сега и двамата се бяха облегнали на парапета и гледаха надолу към градината. Жената помълча малко, след което попита:
— Той има ли връзки в Съвета?
— И да има, доказателствата са заровени дълбоко. — Лим се усмихна. — А ако няма, това може да се промени — още тази нощ.
„Политика — изръмжа наум Ралик. — И власт. Тази кучка си разтваря краката на целия Съвет, предлага им порок, от който малцина могат да се въздържат.“ Ръцете го сърбяха. Тази нощ щеше да убие. Не по договор: Гилдията нямаше пръст в това. Вендетата беше лична. Тя трупаше власт около себе си, ограждаше се с нея и Ралик смяташе, че разбира защо. Призраците на измяната нямаше да я оставят на мира.
„Търпение“, напомни си той, докато се прицелваше. Последните две години от живота на лейди Симтал, бяха години на безделие, богатствата, които беше заграбила, й бяха послужили, за да задоволи цялата си алчност, а престижът на единствена собственичка на имението беше смазал добре пантите на вратата към спалнята й. Престъплението, което беше извършила, не бе срещу самия Ралик, но за разлика от жертвата й, въздържането от мъст не можеше да го направи горд.
„Търпение“, повтори си Ралик, устните му промълвиха думата шепнешком и той огледа още веднъж арбалета. Качество, отговарящо на цената си. А цената отстоеше само на няколко мига.
— Какво хубаво куче — каза съветник Търбан Орр и подаде наметалото си на Роалд.