Ралик се отдръпна от стената и се обърна към изхода на сляпата улица.
— Услуга ли, Оцелот? — Изсмя се тихо.
— Слагаме капан — каза Оцелот и препречи пътя му. Прорязаната му от белег брадичка посочи към хана „Феникс“. — Покажи се и не оставяй съмнение с какво си изкарваш хляба.
Ралик го изгледа безстрастно.
— Стръв значи.
— Просто го направи.
Без да отвърне, Ралик излезе от сенките, изкачи няколкото стъпала и влезе във „Феникс“.
— Мъти се нещо в нощта — каза Старата, след като Търбан Орр напусна. Върна истинската си форма и въздухът около нея затрептя.
Барук закрачи към масата с картата, стиснал ръце зад гърба си, за да спре треперенето им.
— Значи и ти го усети. — Замълча и въздъхна. — Общо взето, това са най-заетите часове.
— Съсредоточаването на сила винаги води до това — каза Старата и се надигна да поразкърши криле. — Черните ветрове се трупат, алхимико. Пази се от парещия им дъх.
— Докато ти ще ги яздиш, предвестнице на съдбините ни трагични — изсумтя Барук.
Старата се изсмя и подскочи към прозореца.
— Моят господар иде. Чакат ме други задачи.
— Позволи ми — каза й Барук и махна с ръка. Прозорецът плавно се отвори.
Старата плесна с криле и скочи на перваза. Изви глава и погледна Барук с едно око.
— Виждам дванадесет кораба, навлизащи в дълбок пристан — рече тя. — Единайсет са лумнали в пламъци.
Барук се вцепени. Пророчество не беше очаквал. Вече се уплаши не на шега.
— А дванайсетият? — попита той с глух шепот.
— Вихър от искри изпълва нощното небе. Виждам ги как се въртят, въртят се около дванадесетия. — Старата помълча. — Все се въртят. — И после изчезна.
Раменете на Барук се смъкнаха. Той се обърна към картата на масата и загледа единадесетте доскоро Свободни града, означени вече с имперския флаг. Само Даруджистан оставаше, дванадесетият и последен, отбелязан с флаг, който не беше пурпурно и сиво.
— Краят на свободата — промърмори той.
Изведнъж стените около него простенаха и Барук изохка, сякаш притиснат от огромна тежест. Кръвта заблъска в главата му, прониза го болка. Той се хвана за ръба на масата. Нажежените глобуси, висящи от тавана, помръкнаха и угаснаха. В настъпилия мрак алхимикът чу как запращяха стените, сякаш нечия гигантска длан се беше опряла на сградата. И изведнъж натискът изчезна. Барук вдигна разтрепераната си ръка към плувналото си в пот чело.
Зад него заговори тих глас.
— Здравей, Върховни алхимико. Аз съм Господарят на Лунния къс.
С лице все още към масата за карти, Барук затвори очи и кимна.
— Титлата не е нужна — прошепна той. — Моля, наричайте ме Барук.
— В тъмното съм като у дома си — каза Господарят. — Това ще представлява ли неудобство за теб, Барук?
Алхимикът промълви заклинание. Детайлите по картата на масата пред него се откроиха с хладно синьо сияние. Извърна се с лице към Господаря и с изненада откри, че високата му, загърната в плащ фигура излъчва толкова малко топлина, колкото неодушевените предмети в стаята. Все пак успя да различи съвсем ясно чертите му.
— Вие сте Тайст Андий.
Господарят леко се поклони. Дръпнатите му многоцветни очи огледаха стаята.
— Намира ли ти се вино, Барук?
— Разбира се, милорд. — Алхимикът пристъпи към бюрото си.
— Името ми, доколкото може да се произнесе от човешки същества, е Аномандър Рейк. — Господарят закрачи след Барук към бюрото, ботушите му зачаткаха по лъскавия мраморен под.
Барук наля вино, обърна се и изгледа Рейк с известно любопитство. Беше чувал, че воини на Тайст Андий се сражават с империята на север под предводителството на свирепия звяр Каладън Бруд. Бяха се съюзили с Пурпурната гвардия и заедно двете сили изтощаваха малазанските пълчища. Значи в Лунния къс имаше Тайст Андий и този мъж пред него беше техният господар.
Барук за първи път в живота си виждаше лице в лице Тайст Андий. И това го безпокоеше много. Колко забележителни очи, помисли си той. Допреди миг — с оттенък на тъмен кехлибар, неспокойни като на котка, миг след това — сиви и ледени като на змия — жестока дъга от цветове, менящи се с всяко настроение. Зачуди се дали тези очи са способни да лъжат.
В библиотеката на алхимика се пазеха преписи от оцелели копия на „Безумството на Готос“, джагътски писания отпреди хилядолетия. В тях тук-там се споменаваше за Тайст Андий, загърнати в булото на страха, спомни си Барук. Самият Готос, джагътски чародей, спуснал се до най-дълбоките лабиринти на Древната магика, бе възхвалявал боговете на своето време, че Тайст Андий са толкова малобройни. И ако не друго, оттогава загадъчната им чернокожа раса се беше смалила.
Кожата на Аномандър Рейк беше непроницаемо черна, съвсем както в описанието на Готос, но гривата му бе сребриста. На ръст беше близо седем стъпки. Чертите му бяха резки, изваяни сякаш от оникс, леко извити нагоре до големите очи с вертикални зеници.