Дори Тайст Андий да забеляза внезапното притеснение на алхимика, не го показа с нищо.
— Защо? — Думата сякаш се изтъркаля в устата му като глътка вино и лека усмивка пробяга по устните му. — Когато армията на Морант слезе от планините и Тайсхрен пое към бойното поле начело на своя магьоснически кадър, и когато се чу, че имперският Нокът е проникнал в града… — усмивката на Рейк се изкриви и зъбите му се оголиха, — … магьосниците на Пейл побягнаха. — Помълча, сякаш да съживи спомените си. — Премахнах Ноктите още докато бяха едва на десетина крачки зад стените на крепостта. — Отново се смълча и на лицето му се изписа съжаление. — Ако градските магьосници бяха останали, атаката щеше да бъде отблъсната. Тайсхрен, по всичко личи, беше зает с… други неотложни задачи. Беше наситил позицията си — билото на един хълм — със защитни прегради. След това пусна демони — не срещу мен, а срещу някои от своите съратници. Това ме обърка, но вместо да позволя тези призовани от зла магия създания да се развихрят на воля, изразходвах ужасно много от силата си, за да ги унищожа. — Въздъхна и добави: — Изтеглих Луната едва няколко минути преди да бъде унищожена, отпратих я на юг и тръгнах след побягналите магьосници.
— След тях?
— Излових ги всички, освен двама. — Рейк се вгледа в Барук. — Тия двамата ги искам. За предпочитане живи, но ще се задоволя и с главите им.
— Убили сте онези, които сте хванали? Как?
— С меча си, разбира се.
Барук се сви като ударен и прошепна:
— О…
— Съюзът — каза Рейк, преди да пресуши бокала си.
— Ще поговоря пред Кабала по този въпрос — отвърна Барук и се надигна разтреперан. — Скоро ще ви уведомим за решението. — Зяпна меча на гърба на Тайст Андий. — Кажете ми, ако получите онези магьосници живи, това ли ще използвате върху тях?
Рейк се намръщи.
— Естествено.
Барук се обърна и затвори очи.
— В такъв случай ще получите главите им.
Зад него Рейк се изсмя дрезгаво.
— Твърде много милост има в сърцето ти, алхимико.
Бледата светлина зад прозореца показваше, че вече се съмва. В хана „Феникс“ заета беше останала само една маса. Около нея седяха четирима мъже, единият — заспал в стола си, с глава, клюмнала в малката локва вкиснала бира, хъркаше. Другите играеха карти — двамата със зачервени от умора очи, а последният гледаше картите в ръката си и говореше. И говореше.
— Пък един път спасих живота на Ралик Ном, в дъното на улица „Вси Бъдници“. Четирима, не, петима опасни катили го бяха притиснали горкото момче до стената. Едва стоеше, Ралик де, кръвчицата му шуртеше от сто рани от ножове. Веднага ми стана ясен тъжният факт, че няма да издържи дълго тоя бой. Идвам им аз изотзад на шестимата убийци, старият Круппе, а по пръстите ми пламъци играят — свирепа магия. Рекох го заклинанието на един дъх и — хоп! Шест купчини пепел в краката на Ралик. Шест купчини пепел, а в кесиите им монетите лъщят — ха! Цяло имане за отплата!
Мурильо наведе длъгнестата си елегантна фигура към Крокъс Младата ръка и му прошепна:
— Възможно ли е това? Толкова дълго да му върви ръката на Круппе?
Крокъс се ухили уморено на приятеля си.
— Всъщност все ми е едно. Тук поне е безопасно, друго не ме интересува.
— Война на убийци, бошлаф! — каза Круппе и отпусна гръб да изтрие челото си с омачкана копринена кърпа. — Круппе никой не може да го убеди в това. Я ми кажете, не го ли видяхте Ралик Ном тука по-рано? Май дълго говори нещо с тебе, Мурильо. Спокоен както винаги, тъй ли беше?
Мурильо отвърна с гримаса:
— Ном става спокоен всеки път, когато е убил някого. Пусни някоя карта, да му се не види! Айде, че срещи ме чакат рано заранта.
— Та какво ти разправя Ралик? — попита Крокъс.
В отговор Мурильо само сви рамене и продължи да гледа ядосано Круппе.
Тънките като нарисувани с молив вежди на дребосъка се вдигнаха учудено.
— Круппе ли е наред?
Крокъс затвори очи, отпусна се в стола си и въздъхна.
— Трима убийци видях по покривите, Круппе. И двамата, дето убиха третия, подгониха и мен, макар да беше съвсем ясно, че не съм убиец.
— Е — каза Мурильо и изгледа опърпаното облекло на младия крадец и драскотините по лицето и ръцете му, — аз съм склонен да ти повярвам.
— Глупци! Круппе е седнал на една маса с глупци. — Круппе погледна накриво хъркащия до него мъж. — А Кол е най-големият от тях. Ама не си знае мярката, за жалост. Затуй е в това състояние, от което умният човек може да си извлече няколко прости истини. Срещи викаш, Мурильо? Круппе не мисли, че многобройните метреси в града се будят толкоз рано. В края на краищата, какво ще видят в огледалата си? Круппе потръпва от тая мисъл.