Крокъс заразтрива цицините, скрити под дългата му тъмна коса. Потрепери от болка, надвеси се над масата и промърмори:
— Хайде, Круппе, играй.
— Ама мой ред ли е?
— Чувството за мярка май не включва да запомниш кога ти е редът — отбеляза сухо Мурильо.
По стълбището изтропаха ботуши. Тримата се обърнаха и видяха слизащия от горния етаж Ралик Ном. Високият тъмнокож мъж изглеждаше отпочинал. Беше си облякъл дневното наметало, царствено тъмен пурпур, стегнат на шията със сребърна брошка. Черната му коса беше сресана и прибрана на плитка зад тясното му, гладко избръснато лице. Ралик се приближи до масата им, пресегна се и сграбчи Кол за оредялата коса. Надигна главата му от локвата бира и се наведе да погледне оцапаното му лице. После леко пусна главата му обратно и седна на един стол.
— Тази игра снощната ли е?
— Много ясно — отвърна му Круппе. — Круппе ги е притиснал тия двамата до стената, скоро и ризите си ще загубят! Радвам се да те видя отново, приятелю Ралик. Това хлапе тука — Круппе посочи вяло Крокъс — цяла нощ ни разправя за разни убийства над главите ни. Порой от кървища едва ли не! Чувал ли си някога за подобна глупост, Ралик, приятелю на Круппе, драги?
Ралик сви рамене.
— Поредният слух. Този град е съграден от мълва.
Крокъс се намръщи наум. Тази сутрин май никой не беше склонен да отговаря на въпроси. Отново се зачуди за какво ли си бяха говорили убиецът и Мурильо, изгърбени над смътно осветената маса в ъгъла на гостилницата. Беше ги заподозрял в някакъв заговор. Не че такова нещо беше необичайно, макар че повечето пъти Круппе беше в центъра.
Мурильо извърна глава към тезгяха и подвикна:
— Сълти! Будна ли си?
Иззад дървения тезгях се чу глухо мърморене, след което се показа и самата Сълти, с разчорлена руса коса и пълно лице, което сега изглеждаше още по-пълно.
— М-да. К’во?
— Закуска за приятелите ми, ако обичаш. — Мурильо стана и огледа критично и явно неодобрително облеклото си. Меката бухнала риза, боядисана в яркозелено, сега беше провиснала по длъгнестото му тяло, омачкана и оцапана с бира. Фините панталони от щавена кожа бяха омацани и намачкани. Мурильо въздъхна. — Трябва да се окъпя и преоблека. Колкото до играта, предавам се, обзет от пълна безнадеждност. Круппе, вече съм убеден, никога няма да си изиграе проклетата карта и ще ни държи заклещени в невероятния свят на своите спомени и възпоминания май цяла вечност. Лека ви нощ и стига толкоз. — Двамата с Ралик се спогледаха и Мурильо кимна леко.
Крокъс забеляза споглеждането и помръкна още повече. Изгледа напускащия Мурильо, а после се обърна към Ралик. Убиецът седеше и гледаше Кол, с неразгадаемо както винаги лице.
Сълти се затътри към кухнята и след малко оттам се чу дрънкане на съдове.
Крокъс хвърли картите си на масата, отпусна гръб и затвори очи.
— Момъкът също ли се предава? — попита Круппе.
Крокъс кимна.
— Ха, Круппе остава непобеден. — Остави картите си и изтри с кърпата потния си дебел врат.
В ума на младия крадец се завихриха подозрения за някаква голяма интрига. Най-напред онази война между убийците, сега Ралик и Мурильо май крояха нещо. Въздъхна наум и отвори очи. Цялото тяло го болеше от снощните му приключения, но знаеше, че е извадил късмет. Зяпна Кол, без да го вижда. Гледката с онези двамата, високите черни убийци, се върна в ума му и той потръпна. Да, въпреки всичките опасности, които го бяха подгонили като ловни кучета по покривите предната нощ, трябваше да признае колко възбуждащо беше всичко. Цял час след като беше затръшнал вратата на хана и бе изгълтал бирата, която Сълти му тикна в ръката, целият трепереше.
Погледът му се закова на Кол. Кол, Круппе, Мурильо и Ралик. Каква странна група — пияница, дебел маг със съмнителни дарби, конте, и убиец.
Все пак това бяха най-добрите му приятели. Родителите му се бяха споминали от Крилатата чума, когато беше едва четиригодишен. Оттогава го беше гледал чичо Мамът. Старият учен се бе постарал да направи за него най-доброто, на което беше способен, но то не се беше оказало достатъчно. Крокъс беше намерил уличните сенки и безлунните нощи по покривите за много по-възбуждащи от плесенясалите книги на чичо си.
Сега обаче се чувстваше много самотен. Круппе така и не смъкваше маската си на блажен идиотизъм, нито за миг — през всичките години, откакто Крокъс се беше хванал да чиракува на дебелака в занаята на крадец, никога не го беше виждал да се държи другояче. Животът на Кол като че ли се изразяваше в неуморно и упорито избягване на трезвостта, по причини неизвестни за Крокъс — макар да подозираше, че преди това Кол е представлявал нещо повече. А ето, че Ралик и Мурильо сега се стараеха да го изключат от някаква своя нова интрига.