Круппе преглътна думите му като горчива жлъчка.
— А какво носиш за Круппе?
Старият бог се надигна рязко.
— Древен огън, който ще те сгрява във времена на нужда — рече той. — Ала не те обвързвам с нищо. Подири Т’лан Имасс, който ще води жената. Те са Будителите. Мисля, че трябва да се подготвя за битка. Битка, която ще изгубя.
Осъзнал внезапно смисъла на казаното, Круппе го погледна ококорен.
— Значи те използват — промълви той.
— Може би. Ако е така, то Децата-богове са направили съдбоносна грешка. В края на краищата — зла усмивка сякаш се прокрадна в тона му — ще изгубя една битка. Но няма да умра. — И К’рул се извърна с гръб към огъня. Гласът му се понесе към Круппе. — Продължи играта, смъртни. Всеки бог пада в ръцете на някой смъртен. Такъв е единственият край на безсмъртието.
Тъгата на Древния бог не убягна на Круппе. Той подозираше, че с тези последни думи му разкриха велика истина, истина, която му бяха дали позволение да използва.
— И Круппе ще я използва — промълви той.
Древният бог вече вървеше през полята, на североизток. Круппе се вторачи в огъня. Пламъците му жадно ближеха дървото, но не оставяха пепел, а и макар в него да не бяха слагани дърва, откакто Круппе бе дошъл, той не гаснеше. Круппе потръпна.
— В ръцете на дете. Тази нощ Круппе е истински самотен в света. Самотен.
Час преди съмване Трошачът на кръгове беше освободен от поста си при Деспотския барбикан. Тази нощ на срещата под портата не бе дошъл никой. По скалистите зъбери на планините Тахлин танцуваха мълнии. Мъжът тръгна самотен покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“, в Квартала на подправките. Пред него и надолу блещукаше Крайбрежната улица, с корпусите на търговските кораби от далечните Калоуз, Елингарт и Проклятието на Кеплер, тъмни и сумрачни между осветените с газови фенери каменни кейове.
Хладен ветрец донесе миризмата на дъжд, въпреки че звездите блестяха смайващо ярки. Мъжът си беше свалил плаща и го бе сгънал в малката си кожена торба, метната през рамо. Само простият къс меч, окачен на бедрото му, издаваше, че е войник, но войник без служба.
Беше се освободил от задълженията си и сега, докато крачеше към водата, дългите години войнишка служба сякаш се смъкнаха от душата му като змийска кожа. Ярки бяха спомените от детството му на тези кейове, към които винаги се връщаше, привлечен от странните кораби, които се поклащаха закотвени, като уморени и обветрени герои, завърнали се от някаква война със стихиите. В онези дни бе нещо обичайно да се видят галерите на Свободните пирати, лениво полюшващи се сред залива, бляскави и натежали от плячка. Идваха от такива загадъчни пристани, като Филман Оррас, Форт и половина, Разказа на мъртвеца и Изгнание; имена, от които кънтеше на приключения в ушите на едно хлапе, което никога не беше виждало родния си град извън стените му.
Щом стигна до каменния кей, мъжът забави хода си. Годините между него и онова хлапе се нижеха през ума му, обсебени от все по-мрачни спомени за битки. Затърсеше ли сред многото кръстопътища, през които бе преминал в миналото, виждаше гръмоносни небеса, изпепелени и разкъсвани от вятъра земи. Силите на възрастта и опита вече ги отсяваха и какъвто и избор да беше правил през всичките тези години, той му се струваше обречен и почти отчаян.
„Нима само младите познават отчаянието?“ — зачуди се той, след като седна на каменния ръб на кея. Пред него се плискаха черните вълни на залива. На двайсет стъпки по-надолу се простираше загърнатият в сумрак каменист бряг; тук-там парчета строшено стъкло проблясваха и му намигаха като звезди.
Мъжът извърна лице надясно. Погледът му бавно пое по склона и се изкачи до билото, където се издигаше тромавото туловище на палата „Величие“. „Никога не прекалявай.“ Простичък житейски урок, който бе научил отдавна, на горящата палуба на един кораб, който потъваше, докато се оттегляше от стръмните укрепления на град Разбитата челюст. Да, именно високомерието според книжниците беше погубило Свободните пирати.
Никога не прекалявай. Очите му се задържаха на палатата „Величие“. Комендантският час, наложен след убийството на съветника Лим, все още беше в сила. Съветът вреше и кипеше, заделяше повече ценни часове за спекулации и клюки около това убийство, отколкото за държавни дела. Търбан Орр, чиято победа в гласуването бе изтръгната от ръцете му в последния момент, беше хвърлил копоите си по всяка диря, за да издири шпионите, за които бе убеден, че са проникнали в гнездото му. Съветникът не беше глупак.