Ято сиви гларуси се понесе към езерото и се разпищя в мразовития нощен въздух.
Късно беше да се тревожи, че е стигнал твърде далече. Още в, деня, в който агентът на Змиорката бе дошъл при него, бъдещето му беше предопределено. Някой щеше да го нарече измяна. И може би всъщност наистина беше измяна. Кой можеше да каже какво се върти в ума на Змиорката? Дори главният му агент — свръзката с него — твърдеше, че е в неведение за плановете на господаря си.
Мислите му се върнаха към Търбан Орр. Беше се включил в игра срещу прозорлив и хитър човек, човек с много власт. Единствената му защита срещу Орр беше анонимността. Но тя нямаше да издържи дълго.
Седеше на кея и чакаше агента на Змиорката. Щеше да връчи в ръцете му съобщение. Какво щеше да се промени с предаването на това писмо? Редно ли беше да потърси помощ, излагайки на опасност крехката си анонимност — онази самота, която му вдъхваше толкова сила, която втвърдяваше решимостта му? И все пак, да устои срещу ума на Търбан Орр… не, не би могъл да се справи сам.
Бръкна под кожения си елек и извади свитъка. Намираше се на кръстопът, това поне го разбираше. В отговор на зле премерения си страх беше изписал на този свитък молба за помощ.
Щеше да е толкова лесно — да вдигне ръце и да се предаде. Погледна крехкия пергамент, усети нищожното му тегло, леко намазнената му повърхност, стегналото го шнурче. Лесен и твърде отчаян ход.
Вдигна глава. Небето бе започнало да избледнява, езерният вятър се усилваше, предвестник на настъпващия ден. Щеше да завали, дъждът щеше да дойде от север, както често се случваше по това време на годината. Да прочисти града, да го освежи с аромата на подправките. Той смъкна шнурчето от свитъка и разгъна пергамента.
„Толкова лесно!“
Бавно и съсредоточено мъжът започна да къса свитъка. Вятърът понесе късчетата надолу и ги пръсна из сумрака на загърнатия в сенки езерен бряг. Надигащите се вълни на прилива ги пометоха като пепел.
Стори му се, че някъде от дъното на мозъка му изплува шепот на въртяща се монета. Стори му се тъжен.
След няколко минути си тръгна от кея. Агентът на Змиорката, излязъл на утринната си разходка, щеше мимоходом да си отбележи отсъствието на свръзката и да си продължи по пътя.
Закрачи по Крайбрежна и хълмът започна да се смалява зад него. Първите търговци на коприна вече разстилаха мострите си по широкия тротоар. Сред коприните мъжът разпозна боядисаните с цвят на лавандула топове от Иллем, светложълтите от Сетта и Лест — два града на югоизток, за които знаеше, че в последния месец са завладени от Пророка на Панион — както и тежките топове от Сарокал. Топящи се мостри: цялата търговия от север бе вече в ръцете на Малаз.
Свърна от езерото при входа на Ароматния лес и тръгна през града. След четири преки го чакаше стаята му — на втория етаж на порутена жилищна сграда, сива и притихнала в настъпващото утро, с тънка крива врата, залостена и заключена. В тази стаичка той не оставяше място за спомени, не оставяше нищо, което можеше да го отличи в погледа на някой магьосник или да подскаже на някой хитроумен ловец на шпиони подробности от живота му. В тази стаичка той оставаше анонимен дори за самия себе си.
Лейди Симтал крачеше нервно. Твърде много от трудно спечеленото й злато беше отишло през последните няколко дни, за да позаглади водите. Проклетата кучка на Лим не бе позволила скръбта да я обсеби толкова, колкото алчността й. Само два дни, откакто се беше забулила в черно, и ето, че се показа по знатните дворове, увиснала на ръката на онова конте Мурильо, самодоволна като проститутка на бал.
Изрисуваните с молив вежди на Симтал леко се сбърчиха. Мурильо… тоя младок умееше да изпъква сред обществото. Може би си струваше да го образова човек.
Спря да крачи и се обърна към излегналия се в ложето й мъж.
— Значи нищо не си научил. — В тона й се промъкна нотка на презрение и тя се зачуди дали го е забелязал.
Съветник Търбан Орр, с нашарената с белези ръка на очите, отговори, без да помръдне:
— Казах ти вече всичко. Няма как да се разбере откъде е дошла тази отровна стрела, Симтал. Отровна, в името на Гуглата! Кой убиец използва отрова днес? Воркан така ги е затрупал с магия, че всичко друго изглежда отживяло.
— Отклоняваш се — каза му тя, доволна, че не забелязва колко непредпазливо разкрива чувствата си.