— Точно така е, както ти казах — продължи Орр. — Лим се беше замесил в не една, ъъъ, деликатна авантюра. Убийството най-вероятно не е свързано с теб. Могло е да се случи на чиято и да било тераса, просто случайно е станало на твоята.
Лейди Симтал скръсти ръце.
— Не вярвам в съвпадението, Търбан. Кажи ми, съвпадение ли беше, че смъртта му провали мнозинството ти — точно в нощта преди гласуването? — Забеляза как потръпна брадичката му и разбра, че е успяла да го жегне. Усмихна се и пристъпи към леглото. Седна и го погали с длан по бедрото. — Все едно, следил ли си го напоследък?
— Кого?
Симтал се намръщи, дръпна ръката си и стана.
— Скъпия ми ощетен, идиот такъв.
Устата на Търбан Орр се изкриви в самодоволна усмивка.
— Винаги го държа под око заради теб, мила. В тази област нищо не се е променило. Откакто го изрита в задника, не е изтрезнявал. — Мъжът се надигна и посегна към закачалката, на която висяха дрехите му. Започна да се облича.
Симтал се извърна рязко.
— Какво правиш?
— На какво ти прилича? — Търбан навлече панталоните си. — В палатата кипят спорове. Влиянието ми там е необходимо.
— За какво? Да склониш поредния съветник да изпълни волята ти?
Той навлече копринената си риза, все така усмихнат.
— И това, и други неща.
Симтал завъртя очи към тавана.
— О, разбира се — шпионинът. Бях забравила за него.
— Лично аз — продължи Орр — вярвам, че прокламацията за неутралитет към малазанците ще мине — може би утре или вдругиден.
Симтал се изсмя грубо.
— Неутралитет! Започваш да вярваш в собствената си пропаганда. Това, което искаш ти, Търбан Орр, е власт, голата и абсолютна власт, която ще дойде с това, че ще станеш Върховен юмрук на Малаз. Смяташ, че това е първата стъпка, която ще отъпче пътя ти към прегръдките на императрицата. За сметка на града — но това изобщо не те интересува!
Търбан й се озъби.
— Стой настрана от политиката, жено. Падането на Даруджистан пред империята е неизбежно. По-добре мирна окупация, отколкото насилствена.
— Мирна ли? Сляп ли си за това, което стана с благородниците на Пейл? О, гарваните с дни пируват с нежната им плът. Тази империя гълта благородническа кръв.
— Това, което се случи в Пейл, не е толкова просто, колкото го изкарваш — отвърна Търбан. — Там беше включено възмездието на Морант, клауза от писмения договор. Такова клане тук няма да се случи — а и да се случи, какво? Бихме могли да го използваме, мен ако питаш. — Усмивката му се върна. — Толкова с кървящото ти сърце за воплите на града. Единственото, което те интересува, си ти самата. Остави градската мърша за своите любимци, Симтал. — Наведе се и заоправя гамашите си.
Симтал пристъпи към закачалката, вдигна ръка и докосна предпазителя на сабята на Орр.
— Трябва да го убиеш и да се свърши.
— Пак ли? — Съветникът стана и се изсмя. — Мозъчето ти работи с остротата на озлобено дете. — Взе сабята и я окачи на кръста си. — Цяло чудо е, че успя да изтръгнеш нещо от онзи твой съпруг идиот — в проницателността си същата като него.
— Най-лесното е да сломиш едно мъжко сърце — усмихна се Симтал. Излегна се на леглото, протегна лениво ръце, изви гръб и каза:
— Какво става с Лунния къс? Още ли си виси там?
Съветникът я изгледа, очите му обходиха тялото й и той отвърна разсеяно:
— Още се мъчим да му изпратим послание. Разпънали сме шатра в сянката му и сме поставили в нея свои представители, но загадъчният Господар просто не ни обръща внимание.
— Може да е умрял — каза Симтал и се протегна с въздишка. — Може би Луната просто си седи там, защото в нея не е останал никой жив. Помислихте ли за това, скъпи съветнико?
Търбан Орр се обърна към вратата.
— Помислили сме. Ще те видя ли тази нощ?
— Искам го мъртъв — каза Симтал.
Съветникът посегна към бравата.
— Може би. Ще те видя ли тази нощ? — повтори той.
— Може би.
Ръката на Търбан Орр се отпусна на бравата, после той отвори вратата и излезе от стаята.
Лейди Симтал се отпусна в леглото и въздъхна. Мислите й се насочиха към едно конте, чиято загуба за една определена вдовица щеше да е най-сладкият заговор.
Мурильо отпи от виното с подправки.
— Подробностите са бегли — каза той и сгърчи лице, щом горещата течност опърли устните му.
На улицата изтрополя ярко боядисана каляска, теглена от три бели коня с черни сбруи. Мъжът, който стискаше юздите, беше с черен халат и с качулка. Конете мятаха глави и въртяха очи, но яките ръце на кочияша ги държаха здраво. От двете страни на каляската крачеха жени на средна възраст, понесли на бръснатите си глави бронзови купи, от които се виеха валма ароматен дим.