Мурильо се облегна на перилото и се загледа надолу към групата.
— Разкарват кучката на Фандърей — каза той. — Проклети мрачни ритуали, мене ако питате. — Седна отново на плюшения стол, усмихна се на събеседничката си и вдигна бокала си. — Богинята-вълчица на зимата умира в сезонната си смърт, върху бял килим, няма що. А след седмица Празникът на Джедъроун ще изпълни улиците с цветя, които след това ще задръстят канавките и ще запушат шахтите из целия град.
Младата жена срещу него се усмихна на бокала си — държеше го между двете си длани като жертвоприношение.
— Кои подробности имате предвид?
— Подробности ли?
Тя леко се усмихна.
— Беглите.
— О! — Мурильо махна небрежно с облечената си в ръкавица ръка. — Версията на лейди Симтал поддържа, че съветник Лим е дошъл при нея, за да й благодари лично за официалната покана.
— Покана? Имате предвид пиршеството, което организира за Рождеството на Джедъроун?
Мурильо примига.
— Разбира се. Не се съмнявам, че вашият дом е поканен?
— О, да. А вие?
— Уви, не — отвърна с усмивка Мурильо.
Жената замълча, клепачите й се спуснаха замислено.
Мурильо хвърли поглед към улицата. Зачака. Неща като тези, в края на краищата, се движеха от само себе си и макар да не можеше да отгатне скоростта, нито да проследи мислите на жената — особено когато имаха нещо общо със секс. А това съвсем определено беше игра на услуги — най-добрата игра на Мурильо и той винаги я отиграваше добре. Никога не ги разочаровай, в това се криеше ключът. Най-съкровената тайна е тази, която никога не се вгорчава с възрастта.
Малко от масите на терасата бяха заети, знатните гости на заведението предпочитаха уханния въздух на трапезарията вътре. Мурильо намираше удоволствие в бръмчащия долу уличен живот и знаеше, че гостенката му споделя предпочитанието му — поне в този момент. При всичкия шум, който ехтеше отдолу, възможността някой да ги подслуша беше нищожна.
Погледът му заскита безцелно по Бижутерската улица на Морул и той леко се стегна — очите му се спряха на една фигура, застанала на прага срещу него, и се разшириха. Той се намести в стола си и пусна лявата си ръка покрай каменното перило, за да не я види жената срещу него. После я размаха няколко пъти, загледан ядосано във фигурата долу.
Ралик Ном се ухили още повече. Отдръпна се от прага и закрачи по улицата, после спря да огледа перлите, изложени на една масичка от слонова кост пред един дюкян. Продавачът пристъпи боязливо напред и се отпусна, след като Ралик продължи по пътя си.
Мурильо въздъхна, също се отпусна в стола си и отпи от парещата течност. „Идиот!“ Лицето на мъжа долу, ръцете му, походката му, очите му, всичко говореше само едно: убиец. По дяволите, облеклото му излъчваше толкова топлота и жизненост, колкото униформата на градския палач.
Станеше ли дума за дискретност, тя тотално липсваше на Ралик Ном. Което правеше цялата тази работа твърде странна — толкова сложна схема да се роди в ръбестия мозък на един наемен убиец. Все пак, какъвто и да беше произходът й, беше си направо гениална.
— Много ли ви се иска да присъствате, Мурильо? — попита жената.
Мурильо отвърна с възможно най-топлата си усмивка. И извърна очи.
— Имението е голямо, нали?
— На лейди Симтал? Разбира се. Десетки и десетки стаи. — Младата жена пъхна боязливо пръстче в гъстата огнена течност, после го поднесе замислено към устните си. Продължи да гледа бокала в другата си ръка. — Допускам, че твърде много слугински стаи, макар и да им липсват най-елементарните удобства и лукс, ще останат празни през по-голямата част от нощта.
По-ясна покана Мурильо едва ли можеше да очаква. Замисълът на Ралик целеше точно този момент и неговите последствия. Все пак прелюбодеянието си имаше и някои неприятни страни. Мурильо не изпитваше никакво желание да се срещне със съпруга на тази дама на дуел. Изтласка тази смущаваща мисъл с нова глътка вино.
— Бих присъствал с удоволствие на празненството, но при едно условие. — Вдигна глава и погледна жената в очите. — Че ще ме удостоите с компанията си през тази нощ — за час-два например. — Намръщеното му чело изразяваше тревога. — Не бих искал да извърша посегателство над претенциите на съпруга ви над вас, разбира се. — Точно което щеше да направи, както и двамата знаеха.
— Разбира се — отвърна тя, изведнъж много свенливо. — Би било непристойно. Колко покани ще са ви необходими?
— Две — отвърна той. — Най-добре ще е да ме видят с компания.
— Да, най-добре.
Мурильо погледна със съжаление вече празния си бокал. И въздъхна.
— Уви, трябва вече да се сбогувам.
— Вашата самодисциплина ме възхищава — каза жената.