„Едва ли и на Рождеството на Джедъроун“, отвърна наум Мурильо и се надигна от стола си.
— Господарката на Шанса ме удостои с тази наша среща — заяви той с поклон. — До празника, лейди Орр.
— До празника — кимна жената на съветника, сякаш вече загубила интерес към него. — Довиждане.
Мурильо се поклони отново и напусна терасата. Масите бяха пълни с посетители, не една знатна дама го изгледа с натежали клепки, докато излизаше.
Улица Бижутерска свършваше при Портата на сърпа. Ралик усети ококорените очи на стражите край рампата — проследиха го, докато минаваше между масивните камъни на Третата крепостна стена. Оцелот му беше наредил да го прави явно и макар Мурильо да поддържаше мнението, че само някой слепец би го сбъркал с нещо друго освен убиец, Ралик упорито се стараеше да изтъкне очевидното.
Стражите естествено не направиха нищо. Да си придаваш външност на убиец не беше същото като да си наистина убиец. В подобни неща законите на града бяха изрични. Той знаеше, че е възможно да го следят, докато крачи по богатските улици на Знатните имения, но нямаше да полага усилие да им се отскубне. Даруджистанските благородници плащаха луди пари, за да пускат шпиони по улиците ден след ден. Ами да си изкарат хляба поне.
Не изпитваше съчувствие към тях. Но и не споделяше омразата на простолюдието към знатните. Постоянното им надуване, докачливото им чувство за чест и непрекъснатите кавги в края на краищата му осигуряваха приличен поминък.
Но подозираше, че когато дойдеше империята, с това щеше да се приключи. В империята гилдиите на убийците бяха незаконни, а онези, които сметнеха за добри, ги включваха в тайните редици на Нокътя. Колкото до онези, които не сметнеха за добри, те просто изчезваха. Благородниците не ги чакаше по-добра съдба, ако слуховете от Пейл бяха верни. Дойдеше ли тук империята, светът щеше да стане по-различен и Ралик изобщо не беше сигурен дали иска да е част от него.
Все пак имаше да свърши някои неща. Зачуди се дали Мурильо е успял да получи поканите. Всичко зависеше от това. Предната нощ спорът им се проточи дълго. Мурильо предпочиташе вдовици. Прелюбодеянието не било в стила му, така твърдеше. Но Ралик настоя и накрая Мурильо вдигна ръце.
Убиецът не можеше да се начуди на нежеланието на приятеля си. Първото, което му хрумна, беше, че Мурильо се бои от възможността Търбан Орр да го предизвика на дуел. Но Мурильо го биваше с рапирата. Ралик се беше упражнявал с него достатъчно пъти из потайни места в града, за да подозира, че е Адепт — а срещу това дори един опитен в дуелите мъж като Търбан Орр не можеше да излезе.
Не, не страхът караше Мурильо да се дърпа от тази част на плана. Ралик си бе помислил дали пък в случая не е замесено чувство за морал. И тогава му се разкри цяла нова страна от характера на Мурильо.
Тъкмо разсъждаваше над последиците от всичко това, когато зърна сред уличната тълпа познато лице. Спря се да огледа околните сгради и очите му се разшириха, щом осъзна къде го е довело разсеяното му скитане. Вниманието му отново се насочи към познатата фигура, която непрекъснато му се мяркаше от другата страна на улицата. Очите на убиеца се присвиха замислено.
Под синкаво сребристата предобедна светлина Крокъс крачеше по Крайбрежна сред гълчавата на търговци и дюкянджии. На десетина улици по-напред, оттатък Третата крепостна стена, се издигаха градските хълмове. На най-източния от тях се възправяше камбанарията на К’рул и покритите й със зеленикава патина бронзови плочи проблясваха под лъчите на слънцето.
Кулата сякаш предизвикваше пищното високомерие на палатата „Величие“, зяпнала именията и сградите, струпани по по-ниските хълмове, с насълзените си очи и обруленото си от времето лице.
Крокъс споделяше нещо от въображаемата насмешлива сдържаност на древната кула към пищната претенциозност на палатата, чувство, насадено от чичо му през всичките му години на детство. Този огън се подклаждаше и от здравословното младежко презрение към всичко, което намирисва на авторитет и власт. И макар да не мислеше много за това, тъкмо тези чувства му бяха дали началния тласък в занаята му на крадец. Но никога досега не беше разбирал най-съкровения и болезнен удар, който нанасяха кражбите му — нахлуването и насилието над чуждата интимност. Отново и отново в сънените му лутания в ума му се връщаше спящото в леглото си младо момиче.
В един момент Крокъс осъзна, че този образ има общо с… с всичко. Беше проникнал в стаята й, място, където тътрещите се по петите й благородни сополанковци не можеха да пристъпят, място, в което тя можеше да си говори с парцалените кукли от детството си, когато невинността не означава само още едно неоткъснато цвете. Нейната светая светих. А той я беше осквернил, беше изтръгнал от тази млада жена най-скъпото й притежание: интимността й.