— Вие откъде дойдохте? — попита изведнъж. — Не ви видяхме на пътя.
Мъжът до нея погледна настланото с чакъл платно.
— От другата страна бяхме — отвърна й с лека насмешка. — Чакахме. Също като теб.
Другият се изкиска.
— От другата страна, вярно. — Обърна се към пътя и вдигна ръце. Спусна се мрак и момичето вдиша рязко. Силен, раздиращ звук изпълни за миг въздуха и когато мракът се стопи, очите на детето се ококориха.
Седем едри Хрътки клечаха около мъжа на пътя. Очите им грееха жълти — и всички се бяха обърнали в същата посока като мъжа. Чу го как изсъска:
— Жадни сме, а? Вървете тогаз!
Хрътките затичаха безшумно по пътя. Господарят им се обърна и каза на мъжа до нея:
— Нещо, което да погризе ума на Ласийн. — И се изкиска отново.
— Трябва ли да усложняваш нещата? — отвърна другият с досада.
Ниският се вкочани.
— Те виждат колоната.
Килна глава. Нагоре по пътя се чу уплашено конско цвилене. Мъжът въздъхна.
— Взе ли решението си, Котильон?
Другият изсумтя насмешливо.
— Щом използва името ми, Амманас, значи току-що си решил вместо мен. Вече едва ли можем да я оставим тук, нали?
— Можем, разбира се, приятелю. Само че без дъх.
Котильон погледна момичето и рече тихо:
— Не.
Рибарската щерка прехапа устна. Стиснала свещта на Ригга, тя отстъпи още крачка назад и ококорените й очи зашариха от единия мъж към другия.
— Жалко — каза Амманас.
Котильон като че ли кимна, после се окашля и рече:
— Ще отнеме време.
В отговора на Амманас се прокрадна насмешка.
— А ние разполагаме с време, нали? Истинското възмездие е в бавното, предпазливо дебнене на жертвата. Забрави ли болката, която тя ни причини? Гърбът на Ласийн вече е опрян в стената. Може да се сгромоляса и без нашата помощ. Къде му е удовлетворението в това?
Отговорът на Котильон беше хладен и сух.
— Винаги си подценявал императрицата. Оттам идват сегашните ни затруднения… Не. — Посочи щерката на рибаря. — Тази ще ни потрябва. Ласийн събуди гнева на Лунния къс, а ако това не е гнездо на оси — здраве му кажи. Разчетът на времето е съвършен.
Смътно долетя конско цвилене и писъци на мъже и жени — звуци, които разкъсаха сърцето на момичето. Очите й пробягаха към вкочанената фигура на Ригга край пътя, после — към приближаващия се към нея Амманас. Помисли да побегне, но краката й бяха омекнали и трепереха безпомощно. Той пристъпи и като че ли я огледа, въпреки че сенките под качулката му си останаха непроницаеми.
— Рибарска щерка си, нали? — попита я с благ тон.
Тя кимна.
— Имаш ли си име?
— Стига! — изръмжа Котильон. — Не е някоя мишка под лапата ти, Амманас. Освен това аз я избрах и аз ще реша с какво име да я нарека.
Амманас отстъпи и каза:
— Жалко.
Момичето вдигна умолително ръце.
— Моля ви — примоли се то на Котильон, — нищо не съм направила! Баща ми е беден човек, но ще ви плати всичко, каквото може. Аз съм му нужна, както и връвта — той ме чака! — Усети, че се е подмокрило, и седна на земята. — Не съм направила нищичко! — Прониза я срам и тя прибра ръце в скута си. — Моля ви.
— Нямам друг избор, дете — рече Котильон. — В края на краищата ти знаеш имената ни.
— Но не ги знаех, докато не ги казахте! — проплака момичето.
Мъжът въздъхна.
— След това, което става на пътя в момента, ще те разпитват. Неприятно. А някои много добре знаят имената ни.
— Виждаш ли, моме — добави Амманас и потисна кикота си, — ние двамата не трябваше сега да сме тук. Има имена, но има и имена. — Махна на Котильон и добави със смразяващ глас: — С баща й също трябва да се оправим. Хрътките ми?
— Не — отсече Котильон. — Ще живее.
— Как тогава?
— Подозирам — каза Котильон, — че алчността ще стигне, след като плочникът се омете. — Следващите му думи бяха пълни със сарказъм. — Сигурен съм, че ще се справиш с тази магия, нали?
Амманас се изкиска.
— Пази се от сенки, носещи дарове.
Котильон отново се обърна към момичето. И вдигна ръце настрани. Сенките, които бяха крили чертите му, се разсипаха от тялото му.
Амманас заговори и думите му стигнаха до ушите на момичето сякаш от безкрайно далече.
— Идеална е. Императрицата никога няма да може да я проследи, няма да може и да предположи дори. — Гласът му се извиси. — Не е чак толкова лошо, моме, да си пионка на един бог.
— Бутай и тегли — бързо промълви момичето на рибаря.
При странната й реплика Котильон се поколеба за миг, после сви рамене. Сенките наоколо се завихриха и я погълнаха. Бяха хладни. Умът й се отнесе надолу в мрака. Последното, което усети, бе мекият восък на свещта в дясната си ръка и как сякаш той започна да се издува в стиснатия й юмрук.