Какво от това, че беше дъщерята на Д’Арл, че беше родена с най-чистата кръв — неомърсена от докосването на Богинята на просяците, — че щеше да се носи в живота си, опазена от упадъка на истинския свят. Всички тези неща бяха без значение. За Крокъс престъплението му спрямо нея бе равносилно на насилие. Толкова дръзко да разбие личния й свят…
С мисли, натежали от упреци и самообвинения, младият крадец зави покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“ и си запробива с лакти път през тълпите.
Несъкрушимите доскоро стени на праведен гняв в ума му рухваха. Така омразната му знатна сган му бе показала лице, което го беше обсебило със своята хубост и го тласкаше в сто неочаквани посоки. Уханните миризми от дюкяните за подправки, лъхащи като благоухания в топлия вятър, непонятно как оставяха в гърлото му някакво неназовимо чувство. Виковете на децата из уличките премрежваха очите му със сантиментална нега.
Мина през Портата на карамфила и навлезе в Теснината Оссерк. Точно пред него се издигаше рампата, водеща към Знатните имения. Докато се приближаваше към нея, му се наложи бързо да се дръпне встрани, за да избегне идващия зад него голям екипаж. Конете мятаха глави, цвилеха и ритаха, без да обръщат внимание на никого и нищо по пътя си. Крокъс изгледа как каляската изтрополи нагоре по рампата и как хората се пръскаха от двете й страни. Според това, което беше чувал за съветник Търбан Орр, конете на дуелиста, изглежда, споделяха презрението му към онези, на които уж трябваше да служи.
Докато той самият стигне до имението Орр, екипажът вече беше преминал през външната порта. Четирима яки мъже от личната охрана бяха заели постовете си от двете й страни. Стената зад гърбовете им беше цели петнайсет стъпки висока, увенчана с ръждясали железни шипове, набити в спечената от слънцето глина. По стената се редяха факли на интервали от по десет стъпки, със скоби, набити в шуплестата пемза на цокъла. В основата си стената изглеждаше около четири стъпки широка, иззидана от грубо оформени тухли със стандартната една квадратна стъпка. Младежът продължи по улицата, после се обърна надясно, за да огледа стената срещу страничната уличка. В най-близкия ъгъл имаше малка слугинска врата — боядисан с катран и обкован с бронз дъб.
И никаква охрана. Сенките на отсрещното имение мятаха тежкия си плащ над тесния пасаж. Крокъс пристъпи във влажния, изпълнен с мирис на мухъл мрак. Беше стигнал до средата на уличката, когато една ръка го стисна за гърлото изотзад и острият връх на кама се притисна в хълбока му. Крокъс замръзна, а после изпъшка, когато ръката извърна лицето му. Очите, в които се взря, му бяха много познати.
Ралик Ном прибра камата си и отстъпи, ядно намръщен. Крокъс го зяпна и облиза устни.
— Ралик, кълна се в сърцето на Беру, изплаши ме!
— Добре — отвърна убиецът. — Чуй ме добре, Крокъс. С имението на Орр няма да се опитваш. Да не си пристъпил повече тук.
Крадецът сви рамене.
— Просто ми хрумна, Ном.
— Забрави — изсъска му Ралик.
Стиснал устни, Крокъс кимна.
— Добре.
Обърна се и тръгна към ярката слънчева светлина, заляла следващата улица. Докато не излезе на Пътя на предателя, усещаше очите на Ралик в гърба си. Спря. Вляво от него се издигаше хълмът Високи бесилки, с безукорно засадения му с цветни лехи склон — взрив от цветове, обкръжаващи тридесетте и пет вити стъпала. Петте клупа над платформата се полюшваха леко на вятъра и черните резки на сенките им се спускаха по склона чак до уличната настилка. Много време беше минало, откакто бяха обесили последния углавен престъпник. Виж, долу, в квартала Джадроуби, въжетата на Ниските бесилки се подменяха всяка седмица поради това, че са похабени. Странен контраст в тези напрегнати времена.
Той поклати глава. Беше му непосилно да избегне въпросите. Нима Ном го беше проследил? Не, много по-вероятно беше убиецът да си е набелязал Орр или някой друг в имението. Дръзка сделка. Зачуди се на кого ли му е стискало толкова, че да го предложи — благородна особа, не ще и дума. Но куражът на предложилия договора бледнееше в сравнение с този на Ралик затова, че го е приел.
Все едно, тежестта на предупреждението на убиеца разби всякаква идея за грабеж в имението на Орр — поне засега. Крокъс пъхна ръце в джобовете си. И докато крачеше, с мисли, затънали из лабиринт без изход, той се намръщи, осъзнал, че в една от ръцете си, бръкнала дълбоко в джоба, стиска монета.