— Право към вратата — довърши със смях Крокъс.
Круппе се намръщи.
Слугинята дойде с глинена гарафа миришещо на вкиснало вино. Круппе напълни чашите.
— А сега, чуди се Круппе, какво ли пък търси този великолепно обучен момък от някогашния си учител на всякакви нечестиви занаяти? Или пак си триумфирал и си дошъл тъпкан с плячката, да си опразниш джобовете и други таквиз?
— Ами, да… в смисъл не, не съвсем. — Крокъс се озърна и се наведе над масата. — Става дума за последния път — прошепна той. — Знаех, че ще си тук да продаваш нещата, които ти донесох.
Круппе също се наведе към момъка и лицата им се срещнаха на половин педя.
— Придобивката от Д’Арл? — прошепна той и веждите му заиграха.
— Точно! Продаде ли я вече?
Круппе измъкна кърпата от ръкава си и попи потта от челото си.
— При тия приказки за война търговските кервани съвсем ги няма. Тъй че да ти отговоря на въпроса, хм, още не, признава Круппе…
— Чудесно!
Круппе се стресна от възгласа на младежа и затвори очи. После отново ги отвори, силно присвити.
— А, Круппе разбира. Момъкът иска да си върне придобивката, за да може да й потърси по-висока цена другаде, тъй ли стана?
Крокъс примигна.
— Не, не, разбира се. В смисъл да, искам да си я върна. Но не се каня да я пробутвам другаде. Тоест, продължавам да търгувам с теб и всичко останало. Само че това е нещо специално. — Докато говореше, Крокъс усети как се изчервява и изпита благодарност, че е толкова сумрачно. — Специален случай, Круппе.
На кръглото лице на Круппе се изписа широка усмивка.
— Че защо не? Ама разбира се, момко. Тая вечер ли да ти върна въпросните вещи? Чудесно, смятай въпроса за приключен. Кажи ми, моля те, какво държиш ей в тая ръка?
Крокъс го зяпна объркано, после погледна стиснатата си ръка.
— А, монета — обясни той и я показа на Круппе. — Намерих я същата нощ, когато окрадох Д’Арл. С две глави е, виждаш ли?
— Нима? Може ли Круппе да огледа това странно изделие по-отблизо?
Крокъс му даде монетата и посегна към глинената си чаша с вино. Отпусна се в стола.
— Мислех имението Орр да е следващото — небрежно подхвърли той, с очи, приковани в Круппе.
— М-м-м. — Круппе заобръща монетата в ръката си. — Сплавта е от най-лошото качество. И печатът е крив. Имението Орр, викаш? Круппе те съветва да си предпазлив. Къщата се пази добре. Металурга, който е излял това, наистина трябва да го обесят, сигурно вече са го обесили, смята Круппе. Черна мед. Евтин калай, температурите са били много ниски. Една услуга, Крокъс? Хвърли един поглед по улицата от оная врата. Ако видиш към града да се тътри един червено-зелен търговски фургон, Круппе ще ти е много задължен за тази информация.
Крокъс отиде до вратата, отвори я, излезе навън и огледа. Не видя никакъв фургон, сви рамене и се върна на масата.
— Няма търговски фургон.
— Е, добре — каза Круппе и сложи монетата на масата. — Нищо не струва, преценява мъдрият Круппе. Можеш да се отървеш от нея, само ти тежи.
Крокъс взе монетата и я прибра в джоба си.
— Ще я задържа. За късмет.
Круппе вдигна глава и го погледна с лъскави очи, но Крокъс беше забил поглед в чашата в ръцете си. Дебелакът извърна глава и въздъхна.
— Круппе май трябва да си тръгва веднага, ако тазвечерната му среща ще е благоприятна за всички участници.
Крокъс пресуши чашата си.
— Можем да се върнем заедно.
— Чудесно. — Круппе се надигна и отърси трохите от гърдите си. — Да тръгваме тогаз? — Вдигна очи и видя, че Крокъс гледа намръщено дланта си. — Нещо да измъчва момъка? — бързо попита той.
Крокъс се сепна, извърна гузно очи, изчерви се и изломоти:
— Не. — И погледна отново дланта си. — Сигурно съм пипнал восък някъде — обясни той. Отърка ръка в крачола си и се ухили глупаво. — Да вървим.
— Денят ще е чудесен за разходка, казва Круппе, който е мъдър във всичко.
Белозлатият кръг обикаляше една изоставена кула с обилието си от многоцветни сенници. Златарските дюкяни, всеки с лични охранители, мотаещи се отвън, бяха обърнати към кръглата улица; проходите между тях бяха като тесни цепнатини, водещи към осеяния с руини двор на кулата.
Нескончаемите приказки за витаещата смърт и лудост около Кулата на Хинтър и околностите й я пазеха пуста и, най-важното за златарите, никой не можеше да посмее да подходи оттам към скъпоценните им хранилища.
Щом следобедът изтече и настъпи предвечерният здрач, тълпата по Кръга изтъня и пазачите станаха по-бдителни. Тук-там пред витрините на дюкяните задрънчаха спускащи се железни кепенци, а пред малкото, които оставаха отворени, запалиха факли.