Мурильо навлезе в Кръга откъм пътя Третата крепост и взе да се спира тук-там, за да разгледа бижутата. Беше загърнат в бляскавия си син плащ от пустинята Мал — знаеше, че външният показ на богатство до голяма степен ще намали подозренията.
Спря пред една витрина, оградена от двете страни от притъмнелите съседни дюкяни. Златарят, мъж с мършаво лице и топчест нос, се беше надвесил като ястреб над тезгяха си, изпънал пред себе си набръчканите си ръце, нашарени с тънки сиви белези, като следи на гарван в кал. Единият му пръст почукваше ритмично по тезгяха. Мурильо пристъпи и погледът му среща черните като хлебарки очи на дюкянджията.
— Това ли е магазинът на Крут от Талиент?
— Аз съм Крут — кисело изръмжа златарят, недоволен сякаш от житейската си орис. — Талиентски перли, вградени в Кървавото злато от мините на Моап и Белт, никъде другаде няма да ги намериш в цял Даруджистан. — Наведе се над тезгяха и се изплю към Мурильо, който неволно се дръпна встрани.
— Няма ли клиенти днес? — попита той, извади от ръкава си кърпа и изтри устни.
Очите на Крут помръкнаха.
— Само един — рече той. — Разгледа едно ковчеже с геми от Гоал, редки като драконово мляко и изсмукани от също толкоз тъмна скала. По сто роба са погубени за всеки камък, докато се изтръгне от злите й жили. — Раменете на Крут помръднаха и очите му пробягаха настрани. — Държа ги отзад, да не би изкушението да оплиска тази улица с кръв.
Мурильо кимна.
— Практично звучи. Той купи ли нещо?
Крут се ухили и се видяха черните му потрошени зъби.
— Един камък, но не най-добрия. Влизай, ще те заведа. — Отиде до страничната врата и я отвори. — Оттука.
Мурильо влезе в дюкяна. Стените бяха покрити с черни завеси и въздухът миришеше на мухъл и стара пот. Крут го отведе в задната стаичка, която ако не друго, беше още по-задушна от първата. Златарят пусна завесата между двете стаички и се обърна към него.
— Побързай! Отпред на тезгяха съм наредил една купчина фалшиво злато и камъни. Ако някой купувач с по-остро око ги забележи, с тая дупка е свършено. — Ритна задната стена и тайната вратичка се полюшна на пантите си. — Изпълзи оттука, в името на Гуглата, и кажи на Ралик, че Гилдията никак не е доволна от тая негова щедрост към тайните ни. Върви!
Мурильо коленичи и запълзя. Влажният пръстен под оцапа дланите и коленете му. Накрая излезе от тунела и се изправи. Пред него се издигаше Кулата на Хинтър, с обраслите с мъх стени, лъснали под гаснещата дневна светлина. Обрасла с треволяк каменна пътечка водеше към сводест вход без врата, натежал от сенки. От помещението зад нея лъхаше само на мрак и пустота.
Коренищата на старите дъбове от двете страни на пътеката бяха разкъртили каменните плочи и затрудняваха пътя му. След цяла минута предпазливо провиране Мурильо застана на прага, присви очи и се опита да проникне с поглед в тъмнината.
— Ралик? — изсъска той. — Къде си, в името на Гуглата?
— Много закъсня — прошепна глас зад него.
Мурильо се извъртя светкавично, рапирата в лявата му ръка изсвистя от ножницата и помете ниско в гард, камата блесна в дясната му ръка, докато се снишаваше, за да отбие. После той въздъхна облекчено.
— По дяволите, Ралик!
Убиецът изсумтя насмешливо и изгледа острия като бръснач връх на рапирата, който само преди миг се бе устремил към слънчевия му сплит.
— Радвам се, че рефлексите ти не са закърнели, приятелю. Всичкото това вино и сладкишчета май не са те задръстили… прекалено.
Мурильо прибра оръжията си.
— Очаквах да те намеря в кулата.
Ралик се ококори.
— Луд ли си? Тук гъмжи от духове.
— Искаш да кажеш, че не е приказка, пусната от вас, убийците, за да държи хората настрана?
Ралик се обърна и закрачи към една порутена ниска тераса, гледала някога към градината. Сред жилавата жълтеникава трева се виждаха червеникави каменни пейки — като оцапани с кръв кости на някой огромен звяр. Мурильо настигна убиеца и видя под терасата кално, покрито с жабуняк и водорасли изкуствено езерце. В хладния въздух квакаха жаби и бръмчаха комари.
— В някои нощи — заговори Ралик, след като измете с ръка нападалите сухи вейки от една от пейките, — на входа се струпват духове… можеш да се приближиш чак до тях, да послушаш молбите и заканите им. Всички искат да излязат навън. — Той седна.
Мурильо остана прав, вперил поглед в кулата.
— А самият Хинтър? И неговият дух ли се мярка между тях?
— Не. Безумецът спи вътре, така поне разправят. Всички тия духове са заклещени в кошмарите на магьосника — той ги държи и дори Гуглата не може да ги придърпа в студеното си лоно. Искаш ли да разбереш откъде идват тия духове, Мурильо? — Ралик се ухили. — Влез в кулата и ще го научиш от първа ръка.