— В това не може да има никакво съмнение, скъпа Рейчъл.
— И от тези хора не е била открита ни най-малката следа?
— Ни най-малката.
— Говори се — нали? — че това са същите трима индуси, които посетиха нашата къща на село?
— Някои хора мислят така.
— И вие ли мислите така?
— Мила моя, те ми завързаха очите, преди да успея да видя лицата им. Аз абсолютно нищо не зная по този въпрос. Как бих могъл да изразя някакво мнение?
Както виждате, дори и ангелското благородство на мистър Годфри бе започнало да отстъпва най-сетне под натиска, който му бе отправен. Дали въпросите на мис Вериндър бяха продиктувани от необуздано любопитство, или от страх, който не се поддава на контрол — това аз не възнамерявам да разглеждам. Аз само съобщавам, че когато мистър Годфри се опита да стане, след като й бе дал последния си отговор, цитиран по-горе, тя просто го хвана за раменете и го натисна отново на креслото… О, не казвайте, че това беше нескромно! Не намеквайте дори, че безразсъдството, причинено от ужасното чувство за вина, би могло само по себе си да обясни държането, което току-що описах. Ние не трябва да съдим другите. Да, мои скъпи християнски приятели, ние наистина не трябва да съдим другите!
Без да се смущава, мис Рейчъл продължи със своите въпроси. Прилежните изучатели на библията ще си спомнят — както си спомних и аз — за заслепените последователи на дявола, които, без да губят самообладание, продължили оргиите си до самия ден на големия потоп.
— Аз искам да узная нещо за мистър Люкър, Годфри.
— Пак съм затруднен, Рейчъл! Аз не зная абсолютно нищо за мистър Люкър.
— Никога ли не сте се виждали с него прели срещата си пред банката?
— Никога.
— А след това виждахте ли се?
— Да. Нас ни разпитваха и заедно, и поотделно в полицията.
— Казват, че на мистър Люкър са откраднали някаква квитанция, която той получил от своя банкер. Що за квитанция е това?
— За скъпоценност, която той предал на съхранение в банката.
— Така казват и вестниците. Но ако това задоволява обикновения читател изобщо, за мен то е съвсем незадоволително. В квитанцията вероятно е било обозначено каква е тази скъпоценна вещ?
— Чух да казват, Рейчъл, че в разписката нищо подобно не било споменато. Скъпоценност, принадлежаща на мистър Люкър, запечатана с неговия печат и депозирана в банката от него, която трябвало да бъде предадена обратно само в неговите собствени ръце. Това е нейното описание; и това е всичко, което зная за нея.
Рейчъл почака малко, погледна към майка си и въздъхна. Сетне отново сведе очи към мистър Годфри и продължи:
— Някои наши лични, семейни работи, изглежда, са попаднали в страниците на вестниците?
— С прискърбие трябва да призная, че това е така.
— И някои безделни хора, съвършено чужди за нас, се мъчат да открият някаква връзка между това, което се случи в нашия дом в Йоркшир, и това, което се случи по-късно тук, в Лондон.
— Боя се, че любопитството на някои хора е насочено именно в това направление.
— Хората казват също така, че тримата неизвестни мъже, нападнали вас и мистър Люкър, са тримата индуси и че скъпоценната вещ…
Тук Рейчъл млъкна. Тя постепенно бе станала все по-бледна. Нейните необикновени черни коси правеха тази й бледност тъй страшна, щото ние всички помислихме, че тя ще припадне в минутата, когато млъкна по средата на своя въпрос. Милият мистър Годфри отново се опита да стане от стола. Леля ми помоли Рейчъл да не говори повече. Аз се притекох на помощ на леля ми със скромния апел за мир — под формата на шишенце амоняк.
— Годфри, седнете си на мястото! Мамо, няма ни най-малката причина да се тревожите за мен. Клак, ти просто умираш от нетърпение да чуеш края… и аз няма да припадна само за да ти направи това удоволствие.
Това бяха точните й думи; аз ги записах в дневника си, щом се върнах в къщи. Но нека да не съдим! Мои братя и сестри, нека да не съдим!
Тя отново се обърна към мистър Годфри. С упоритост, неприятна за наблюдаване, тя се върна на въпроса, посред който се бе спряла, и го продължи по следния начин:
— Аз току-що ви изложих какво се говори в някои кръгове. Кажете ми откровено, Годфри, споменават ли някои хора, че скъпоценната вещ на мистър Люкър е… Лунният камък?
Щом Рейчъл спомена името на индийския диамант, аз видях, че с моя чуден приятел стана някаква промяна. Лицето му потъмня. Той загуби присъщата си благост в държането, която представляваше една от главните негови прелести. Неговият отговор беше изпълнен с благородно негодувание.
— Да, някои наистина казват това! — отвърна той. — Има хора, които не се колебаят да обвинят мистър Люкър в лъжа и измама заради някакви негови лични интереси. В отговор на тия клевети той многократно е заявявал най-тържествено, че никога досега не е чувал дори за Лунния камък. А тия низки хорица отвръщат, без да разполагат с каквото и да било доказателство, че той имал причини да крие истината. „Ние отказваме да вярваме на честната му дума!“ Срам и позор!