Докато мистър Годфри говореше, Рейчъл го наблюдаваше някак странно — не бих могла да опиша колко странно! Когато той млъкна, тя каза:
— Като се вземе предвид, че мистър Люкър ви е само някакъв случаен познат, вие твърде горещо го защищавате, Годфри.
Моят крайно даровит приятел й даде един от най-верните евангелски отговори, които някога съм слушала:
— Надявам се, Рейчъл, че аз горещо защищавам интересите на всички потиснати хора.
Тонът, с който бяха изречени тия думи, би могъл да разтопи дори и камък! Но — о, скъпи приятели! — какво представлява твърдостта на един камък? Нищо, в сравнение с твърдостта на непокаялото се човешко сърце! Рейчъл се изкикоти! Червя се от срам само като си спомня: тя се изкикоти в лицето му.
— Запазете благородните си изказвания за дамските комитети, Годфри. Уверена съм, че скандалът, засегнал мистър Люкър, не е пощадил и вас!
Дори и безразличието на леля ми се стопи при тези думи.
— Мила Рейчъл — възрази тя, — ти нямаш право да говориш така!
— Аз нямам наум нищо лошо, мамо; аз говоря така с най-добри намерения. Потърпете още малко и ще видите.
Тя отново погледна към мистър Годфри, този път с някакво внезапно чувство на жалост. Тя отиде тъй далече, съвсем несъвместимо с женското достойнство, че си позволи да го хване за ръката.
— Сигурна съм — каза тя, — че съм открила истинската причина за вашето нежелание да говорите по този въпрос пред майка ми и пред мен. Една нещастна случайност е свързала в очите на хората вашето име с името на мистър Люкър. Вие ми разказахте скандалните слухове, които се отнасят до него. Какви скандални слухове се отнасят до вас?
Дори и в тази съдбоносна минута милият мистър Годфри, винаги готов да отвърне на злото с добро, се опита да я пощади.
— Не питайте мен! — рече той. — По-добре е да забравим за това, Рейчъл… наистина е по-добре!
— Аз искам да зная това! — изкрещя тя яростно.
— Отговорете й, Годфри! — обади се леля. — Нищо не може сега да й навреди така, както вашето мълчание.
Хубавите очи на мистър Годфри се напълниха със сълзи. За последен път той я погледна с умоляващ поглед и накрая произнесе фаталните думи.
— Щом искате да знаете, Рейчъл, според скандалните слухове Лунният камък е заложен у мистър Люкър… и аз съм човекът, който го е заложил.
Рейчъл изрева и скочи на крака. Тя изгледа поред ту майка си, ту мистър Годфри с такъв безумен вид, щото аз наистина помислих, че се е побъркала.
— Не ми говорете! Не се докосвайте до мен! — възкликна тя, отдръпвайки се от всички ни (като някой подгонен звяр) в най-отдалечения ъгъл на стаята. — Това е моя грешка! Аз трябва да я поправя! Аз принесох себе си в жертва — това е мое право! Но да оставя един невинен човек да загине, запазвайки тайната, която разрушава неговия живот… О, господи! Това е премного ужасно! Аз не мога да го понеса!
Леля ми се понадигна от стола и изведнъж отново се отпусна на него. Тя ме повика тихичко и ми показа някакво шишенце, което се намираше в работната й кошничка.
— Бързай! — прошепна тя. — Шест капки във вода. Дано Рейчъл не забележи.
При други обстоятелства аз бих помислила това за много странно. Но сега нямаше време за мислене… трябваше незабавно да дам лекарството. Милият мистър Годфри несъзнателно ми помогна да скрия това от Рейчъл, като й говореше в другия край на стаята някакви утешителни думи.
— Наистина… наистина вие преувеличавате — чух го да казва. — Моята репутация е много безупречна, за да може да я разруши такава мимолетна клевета. Всичко ще се забрави след една седмица. Нека престанем да говорим за това.
Рейчъл остана съвсем безчувствена дори и към такова едно великодушие. Тя се държеше все по-лошо и по-лошо.
— Аз трябва и искам да сложа край на тази клевета — каза тя. — Мамо, чуйте какво ще кажа… Мис Клак, чуйте какво ще кажа! Аз знам чия ръка е взела Лунния камък. Аз знам… — тя произнесе натъртено тия свои думи и тупна с крак в яда си, който я бе овладял. — Аз знам, че мистър Годфри Ейблуайт е невинен! Заведете ме в съда, Годфри! Заведете ме в съда и аз ще се закълна в това!
Леля ме хвана за ръка и ми прошепна:
— Закрийте ме от тях за една-две минутки. Не оставяйте Рейчъл да ме види. — Синкавият оттенък, появил се върху нейното лице, ме ужаси. Тя забеляза, че се уплаших. — Капките ще оправят всичко след една-две минутки — промълви тя и като притвори очи, остана да чака тяхното въздействие.