Мистър Годфри засия с прелестната си усмивка и протегна едната си ръка на леля, а другата на мен. Аз бях тъй покъртена, от благородната му постъпка, че не можех да продумам. Затворих очи и изпаднала в някаква мистическа самозабрава, поднесох ръката му към моите устни. Той промълви някакво възражение. О, този възторг, този чист неземен възторг на тоя миг! Аз седях — и сама не зная върху какво, — забравила за всичко, потънала в екзалтацията на своите чувства. Когато отново отворих очи, сякаш бях паднала от небето на земята. В стаята нямаше никой освен леля ми. Той си беше отишъл.
Бих желала да спра дотук, да завърша разказа си с благородната постъпка на мистър Годфри. За нещастие остава още много, твърде много, за което финансовият натиск на мистър Франклин Блейк ме принуждаваше да пиша. Болезнените открития, които излязоха наяве в мое присъствие през онзи следобед в дома на площада Монтегю, още не са завършени.
Когато останахме сами с лейди Вериндър, аз, естествено, заговорих за нейното здраве, деликатно споменавайки, че ме бяха учудили нейните старания да скрие от дъщеря си своя припадък, както и взимането на лекарството. Отговорът на моята леля още повече ме озадачи.
— Друзила — каза тя (ако още не съм споменала, че първото ми име е Друзила, то позволете ми да ви го съобщя сега), — вие се докосвате, вярвам, без всякакъв умисъл — до един много неприятен въпрос.
Тутакси станах от мястото си. Дискретността не ми предлагаше никакъв друг изход, освен да се извиня и след това да си отида. Лейди Вериндър ме спря и настоя да си седна отново на мястото.
— Вие случайно узнахте тайната, която аз доверих само на сестра си, мисис Ейблуайт, на своя адвокат мистър Бреф и на никой друг. Аз мога да разчитам на тяхната дискретност и съм уверена, че когато ви запозная с всички обстоятелства, ще мога да разчитам и на вашата. Имате ли някаква неотложна работа днес, Друзила? Свободна ли сте до довечера?
Едва ли е нужно да казвам, че аз с готовност предоставих цялото си време на услугите на леля ми.
— Щом е така, останете при мен още един час — каза тя. — Ще ви съобщя нещо, което, струва ми се, вие ще изслушате със съжаление. А след това ще ви помоля да ми направите една услуга, ако желаете да ми помогнете.
Излишно е пак да казвам, че аз нямах нищо против това и че много исках да й помогна.
— Почакайте, докато дойде мистър Бреф, Друзила. Той трябва да пристигне в пет часа. Тогава можете да бъдете една от свидетелките, когато подписвам завещанието си.
Нейното завещание! Спомних си за лекарството, което бях видяла в работната й кошничка. Спомних си за синкавия оттенък на лицето й. Някаква светлина не от този свят… светлина пророческа, засияла от нейния още неиздигнат гроб, освети моите мисли. Тайната на леля ми престана да бъде тайна за мен.
Трета глава
От уважение към бедната лейди Вериндър аз не посмях дори и да намекна за това, че съм предугадила печалната истина още преди тя да си отвори устата. Изчаках мълчаливо, докато тя се реши да заговори. Бях намислила да й кажа няколко подкрепителни думи при първия удобен случай и бях готова да изпълня всяко свое задължение, колкото и болезнено да бе то.
— От известно време насам, Друзила, аз съм сериозно болна — започна леля ми. — И колкото и странно да изглежда, самата аз не знаех за това.
Аз си помислих за хилядите и хиляди загиващи същества, които в тази минута са болни в духовно отношение, без те самите да подозират това. И много се страхувах, че моята бедна леля може да бъде в това число.
— Да, мила — промълвих аз тъжно, — да!
— Както знаете, аз доведох Рейчъл в Лондон да се посъветва с лекарите — продължи тя. — И намерих за нужно да се обърна към двама лекари…
Двама лекари! Боже мой, и нито към един духовник!
— Да, мила — повторих аз, — да!
— Един от двамата лекари — продължи леля — ми беше непознат. Другият, стар приятел на моя съпруг, всякога е проявявал към мен искрено съчувствие заради мъжа ми. След като предписа лекарства за Рейчъл, той изрази желание да поговори с мен насаме. Аз, разбира се, предположих, че иска да ми даде някои по-особени наставления във връзка с лекуването на дъщеря ми. За моя изненада той ме изгледа замислено, взе ръката им и каза: „Наблюдавах ви внимателно, лейди Вериндър, не само като ваш приятел, но и като лекар. Боя се, че вие имате много по-голяма нужда от съветите на лекаря, отколкото вашата дъщеря.“ После ми зададе няколко въпроса, на които аз не отдадох никакво значение, докато не забелязах, че моите отговори го наскърбяват. Свърши се с това, че той получи моето съгласие да ме посети с един свой приятел, също лекар, на другия ден в час, когато Рейчъл нямаше да си бъде в къщи. Резултатите от тази визита ми бяха съобщени твърде меко и внимателно. И на двамата лекари прегледът показал, че е загубено много скъпоценно време, което не може да се върне, и че моята болест е надхвърлила вече границите на тяхното изкуство. В течение на повече от две години аз съм страдала и продължавам да страдам от някаква коварна сърдечна болест, която без никакви тревожни симптоми малко по малко е подкопала съвсем моето здраве. Животът ми може да продължи още няколко месеца, а може да свърши още днес или утре — по този въпрос лекарите не могат или пък не желаят да кажат нещо по-определено. Едва ли би трябвало да ви уверявам, мила моя, че не съм преживяла тежки минути, след като узнах за сегашното си състояние. Примирих се вече със съдбата си и с всички сили се старая да приведа в ред земните си работи. Безпокоя се най-много за Рейчъл — тя не трябва да знае това. Ако узнае, тя тутакси ще отдаде моето заболяване на тревогите във връзка с диаманта и ще започне горчиво да се упреква, бедната, за това, за което съвсем не е виновна. И двамата лекари са съгласни, че болестта ми води началото си от преди две, ако не и три години. Уверена съм, че ще запазите моята тайна, Друзила — виждам искрена тъга и съчувствие към мен.