Тъга и съчувствие! О, какви езически чувства! Не това би трябвало да се очаква от една добра християнка и англичанка, отдадена на своята вяра.
Леля ми едва би могла да си представи какъв изблик на набожна признателност ме обхвана, когато тя се приближи до края на своя тъжен разказ. Какво поле за полезна дейност се откриваше пред мен! Една възлюблена моя роднина, една загиваща човешка душа стоеше пред прага на Великата промяна, съвсем неподготвена, и милостивото провидение я бе заставило да открие състоянието си на мене! Как бих могла да опиша радостта, с която си припомних, че моите приятели сред духовенството, на които бих могла да разчитам, са не един или двама, а десетина и двайсетина! Аз притиснах леля в обятията си — стихийната нежност, която ме изпълни, не би могла да се удовлетвори по никакъв друг начин освен с тази прегръдка.
— О — възкликнах аз набожно, — с какъв неизразим интерес ме изпълвате! О, какво добро възнамерявам да ви сторя, мила моя, преди да се разделим!
След като я подготвих с две-три сериозни думи, аз й предложих да си избере един от тримата духовни пастири, мои приятели, които от сутрин до вечер се занимаваха с милосърдна работа в този квартал; които еднакво блестяха с неизчерпаемо красноречие и бяха еднакво готови да употребят своите дарования, щом им кажа само една думичка. Уви! Резултатът съвсем не беше окуражителен. Върху лицето на бедната лейди Вериндър се изписа недоумение и страх; тя отговори на всичко, което можах да й кажа, с едно напълно светско възражение — че била много слаба физически за срещи с непознати хора. Аз отстъпих — разбира се, само на първо време. Моята огромна опитност (като четец и помощничка на не по-малко от четиринадесет духовни лица) ми подсказа, че това бе още един случай, където трябваше да се работи с помощта на подходящи съчинения. Аз притежавах малка библиотека с книги, четенето на които можеше да пробуди, да подготви, да подкрепи моята бедна леля.
— Вие не ще откажете да прочетете нещичко — рекох аз по най-мил начин, — ако ви донеса от моите скъпоценни книги? Страниците с най-подходящите места са подгънати, лельо. А с молив са отбелязани редовете, където трябва да се спрете и да се попитате: „Не се ли отнася това и за мен?“
Даже и такава една невинна молба (колко силно е нечестивото влияние, на света!) като че ли уплаши леля ми. Тя ми хвърли такъв учуден поглед — едновременно поучителен и страшен, и каза: „Аз ще направя, каквото мога, Друзила, за да ви доставя това удоволствие“.
Не трябваше да се губи нито минутка. Часовникът над камината ми показа, че аз едва бих успяла да изтичам до къщи, да се запася с първата поредица избрани книги (да речем, около дузина) и да се върна навреме, за да срещна адвоката и се разпиша като. свидетелка под завещанието на леля. Обещах да се върна до пет часа и побързах да извърша благотворителната си мисия.
Когато работите се отнасят до моите собствени интереси, аз най-смирено се задоволявам да пътувам с омнибус. Но позволете ми да ви дам пълна представа за моята преданост към интересите на леля ми, като ви съобщя, че в дадения случай аз си позволих лукса да наема файтон.