Аз се насладих на тържеството — боя се, че това беше някакво греховно тържество — да видя мистър Бреф тъй притиснат и поразен от моите прости думи. Той скочи на крака и мълчаливо втренчи поглед в мен. Аз останах невъзмутима на мястото си и му описах цялата сцена точно така, както се бе случила.
— Какво ще кажете сега за мистър Ейблуайт? — попитах аз най-смирено, когато завърших разказа си.
— Ако Рейчъл е свидетелствувала за неговата невинност, мис Клак, аз без колебание ще кажа, че вярвам в неговата невинност тъй твърдо, както вярвате и вие. Както мнозина други и аз бях подведен от външните факти; сега ще сторя всичко възможно да поправя това, както и където мога; публично ще опровергавам клеветата, засягаща вашия приятел, навсякъде, където чуя за нея. А сега позволете ми да ви поздравя за майсторския начин, по който открихте пълен огън с вашите батареи срещу мен в минутата, когато аз най-малко очаквах това. Вие бихте извършили чудеса в моята професия, мадам, ако бяхте се родили мъж.
След тия думи той се отдалечи от мен и започна да се разхожда назад-напред из стаята.
Аз ясно видях, че новата светлина, която бях хвърлила по въпроса, го бе учудила и разтревожила до крайност. Отделни думички, отронващи се от неговите устни, докато той все повече и повече потъваше в своите мисли, ми показаха по какъв ужасен начин бе гледал той досега на тайната около изчезването на Лунния камък. Той не беше се колебал да подозира милия мистър Годфри в гнусното похищение на диаманта и да вижда в поведението на Рейчъл великодушното й желание да прикрие неговото престъпление. Според собственото свидетелство на мис Вериндър — която се ползува с неопровержим авторитет, както ви е известно, в очите на мистър Бреф, — това обяснение сега се оказа съвсем погрешно. Недоумението, в което бе изпаднал този високопоставен юридически авторитет, беше тъй силно, че той не можеше да го скрие от мен.
— Ето, това се казва дело! — чух го да си мърмори той, като се спря до прозореца и забарабани с пръсти по стъклото. — То не само че не се поддава на обяснение, но не търпи и никакви догадки.
В тези думи нямаше нищо, което изискваше отговор от моя страна и все пак аз му отговорих. Изглежда почти невероятно, че дори и сега аз не можех да оставя мистър Бреф на мира. Изглежда почти извън границите на обикновените човешки превратности и порочности, че в неговите току-що изречени думи аз открих нова възможност да му стана още по-неприятна! Но, о, мои приятели! Нищо не се намира извън границите на човешката порочност; и всичко е възможно, когато ни завладее грешната природа!
— Извинете, ако прекъсвам вашите мисли — казах аз на нищо неподозиращия мистър Бреф. — Но дали не може да се направи едно предположение, което досега не ни е идвало наум?
— Може би, мис Клак. Но трябва да си призная, че не виждам такова предположение.
— Преди да имах щастието, сър, да ви убедя в невинността на мистър Ейблуайт, вие споменахте като една от причините, за да го подозирате, факта, че той се намирал в Йоркшир по време на изчезването на диаманта. Позволете ми да ви напомня, че мистър Франклин Блейк също е бил там по това време.
Старият грешник напусна прозореца, седна на стола точно срещу мен и започна да се взира в мен с жестока и злобна усмивка.
— От вас не би излязло толкова добър адвокат, мис Клак, както аз предполагах — рече той замислено. — Вие не умеете да се спрете навреме.
— Боя се, че не ви разбирам, мистър Бреф — отговорих скромно аз.
— Този път на вас не ви провървя, мис Клак! Наистина, не ви провървя! Мистър Франклин Блейк е мой любимец, на вас това ви е добре известно. Ала това няма значение. В този случай аз ще приема вашето становище, преди вие да успеете да се нахвърлите срещу мен. Вие сте съвсем права, мадам. Аз подозирах мистър Ейблуайт по причини, които дават основание да се подозира така също и мистър Блейк. Много добре, тогава ще ги подозираме и двамата! Нека допуснем, че съдейки по неговия характер, мистър Блейк е способен да открадне Лунния камък. Едничкият въпрос тук се състои в това: какъв интерес е имал той да го открадне?
— Дълговете на мистър Франклин Блейк — забелязах аз, — са известни на цялото семейство.
— А дълговете на мистър Годфри Ейблуайт още не са стигнали до такава известност. Съвсем вярно. Но в тази ваша теория се намесват две затруднения, мис Клак. Аз уреждам работите на мистър Франклин Блейк и ако ми позволите, мога да ви кажа, че болшинството от неговите кредитори (знаейки, че баща му е богат човек) се задоволяват с лихвите и са готови да почакат за парите си. Това е първото и то твърде сериозно затруднение. Има и второ, още по-сериозно. Аз зная от самата лейди Вериндър, че нейната дъщеря е била готова да се омъжи за мистър Франклин Блейк, преди този отвратителен индийски диамант да изчезне. Тя ту му давала надежда, ту го отблъсквала с кокетството, присъщо на млада девойка. Но признала на майка си, че обича братовчеда Франклин, а майката поверила тази тайна на братовчеда Франклин. Ето в какво положение се е намирал той, мис Клак: кредиторите съгласни да чакат, а сам той в най-близко бъдеще щял да се ожени за богата наследница. Смятайте го за негодник, щом това ви прави удоволствие, но кажете ми, ако обичате: защо би му трябвало на мистър Блейк да краде Лунния камък?