— Човешкото сърце не се поддава на изследване — казах тихо аз. — Кой би могъл да изследва неговите глъбини?
— С други думи, мадам, макар да не е имал ни най-малката причина да открадне диаманта, все пак той го е откраднал, подтикнат от порочния си характер. Много добре. Да предположим, че го е откраднал. Но за какъв дявол…
— Извинете, мистър Бреф! Но ако вие имате намерение да споменавате дявола, аз ще бъда принудена да напусна стаята.
— Простете ме, мис Клак… отсега ще бъда по-внимателен в избора на своите изрази. Аз само исках да задам един въпрос. Защо — дори да допуснем, че той е откраднал диаманта, — защо Франклин Блейк най-ревностно от всички в къщата се е старал да го намери? Вие можете да ми кажете, че по този начин той хитро се е опитал да отклони подозренията от себе си. А аз ще ви отговоря, че за него не е било нужно да отклонява никакви подозрения, защото никой не го е подозирал! Първо, той открадва диаманта (без никакви основания) само по силата на порочния си характер; а после играе главната роля в търсенето на изчезналия диамант — роля, която той съвсем не е трябвало да играе — и по този начин жестоко оскърбява младата девойка, която, ако това не бе се случило, е щяла да стане негова жена. Това е то чудовищното заключение, до което вие неизбежно ще стигнете, ако настоявате да свържете изчезването на Лунния камък е Франклин Блейк. Не, не, мис Клак! Тази обмяна на мисли между нас двамата може да ни вкара в задънена улица. Невинността на Рейчъл (както е известно на нейната майка и на мен) е извън всяко съмнение. Невинността на мистър Ейблуайт е също неопровержима, иначе Рейчъл никога не би я засвидетелствувала. А невинността на Франклин Блейк, както вие току-що видяхте, безспорно се налага сама по себе си. От една страна, ние всички сме убедени във всичко това. А от друга страна, ние сме също така убедени, че някой е донесъл Лунния камък в Лондон и че в тази минута диамантът тайно се намира или у мистър Люкър, или у неговия банкер. Каква е ползата от моята опитност, каква е ползата от опитността на който и да е било човек, когато става въпрос за случай като този? Той обърква мен, обърква вас, обърква всички ни…
Не, не всички. Той не е объркал детектива Къф. Аз току-що се канех да спомена за това с всичката си смиреност и с необходимия протест срещу обвинението, че желая да хвърля сянка върху Рейчъл — когато слугата дойде да ни съобщи, че лекарят си е отишъл и че леля ни чака.
Това прекъсна нашия спор. Мистър Бреф си събра книжата; той изглеждаше малко уморен от нашия разговор. Аз си взех пътната чанта, пълна със скъпоценни брошури, чувствувайки, че бих могла да говоря още няколко часа. И двамата се отправихме мълчаливо към стаята на лейди Вериндър.
Четвърта глава
Церемонията по подписването на завещанието се оказа много по-кратка, отколкото очаквах. Според мен, всичко бе извършено с непривична бързина. Изпратиха за Самюел, лакея, който трябваше да стане вторият свидетел, и тутакси подадоха перото на леля ми. Аз изпитвах силното желание да кажа няколко подходящи за този тържествен случай думи, но държането на мистър Бреф ме убеди, че ще бъде по-благоразумно да се въздържам, докато той се намира в стаята. Едва ли изтекоха и две минути, и всичко беше свършено; Самюел (лишен от благотворното влияние на това, което можех да кажа) се върна отново долу.
Мистър Бреф прибра завещанието и погледна към мен; той сякаш се питаше дали не възнамерявах да го оставя насаме с леля ми. Но аз трябваше да изпълня благородната си мисия и пътната ми чанта със скъпоценната литература лежеше на колената ми. Адвокатът по-лесно би могъл да премести със своя поглед катедралата Свети Павел, отколкото да ме помръдне. Той имаше една добра черта, която се дължи без съмнение на светското му възпитание и която аз нямам желанието да отричам: той бързо схващаше всичко. Изглежда, че аз му направих почти същото впечатление, каквото бях направила и на файтонджията. Той също така промърмори някакви нечестиви думи и бързо-бързо си отиде, оставяйки ме господарка на положението.