Щом оставахме сами, леля се поизлегна на дивана, а след това намекна с някакво объркване за своето завещание.
— Надявам се, че няма да се чувствувате пренебрегната, Друзила — каза тя, — Аз възнамерявам да ви предам вашето малко наследство лично, мила моя.
Ето го златния случай! Аз тутакси се възползувах от него. С други думи, аз тутакси отворих пътната си чанта и извадих брошурата, която лежеше отгоре. Тя се оказа едно от първите издания — само двадесет и петото — на прочутото анонимно съчинение (казват, че го е писала благочестивата мис Белоуз), озаглавено „Змията в семейството“. Целта на тази книжка — с която може би светският читател не е запознат — е да покаже как злият дух ни подстрекава към всички, наглед невинни постъпки в нашия всекидневен живот. Главите, най-подходящи за четене от жени, носят следните заглавия: „Сатаната в гребена“, „Сатаната зад огледалото“, „Сатаната под чайната масичка“, „Сатаната гледа през прозореца“ и тъй нататък.
— Подарете вашето внимание, мила лельо, на тази скъпоценна книжка. Това е най-хубавият подарък, който искам от вас.
С тия думи аз й подадох брошурата, отворена на най-забележителното място: „Сатана между възглавниците на дивана“.
Бедната лейди Вериндър (излегнала се лекомислено върху възглавниците на своя диван) погледна книжката и ми я върна, смутена повече отпреди.
— Страхувам се, Друзила — каза тя, — че ще трябва да почакам, докато ми стане по-добре, преди да мога да прочета тази книга. Лекарят…
Щом спомена името на лекаря, аз вече знаех какво ще последва. Много и много пъти досега в моята спасителна работа сред загиващите човешки същества ратниците на тази прословута безбожна професия — медицината, са се вмъквали между мен и моята мисия на милосърдие под жалкия предлог, че пациентите им имали нужда от спокойствие и че измежду тревожните влияния на всички фактори най-страшно било влиянието на мис Клак и нейните книжки. Същият този сляп материализъм (действуващ най-коварно зад гърба ми) искаше сега да ме ограби от едничкото право на собственост, което моята бедност можеше да предявява — правото на духовна собственост по отношение на загиващата ми леля.
— Лекарят ми каза — продължи заблудената моя родственица, — че днес не съм много добре. Той ми забрани да приемам непознати лица; и нареди — ако искам да чета, то това да бъде само нещо много леко и забавно. „Не правете нищо, лейди Вериндър, което може да ви разтревожи и да ускори пулса ви!“ — това бяха последните му думи, Друзила, преди да си отиде.
Не ми оставаше нищо друго, освен да отстъпя — но само за една минута. Всяко открито настояване, че моята работа е много по-важна от работата на лекаря, би накарало същият този лекар да въздействува върху човешката слабост на своята пациентка, като я заплаши, че ще престане да я лекува. За щастие има много начини за посяване на доброто семе и малцина са хората, които познават тия пътища по-добре от мен.
— Вие може би ще се почувствувате по-добре, мила, след час или два — рекох аз. — Или пък може да се събудите утре сутринта с чувството, че нещо ви липсва, и тогава тази непретенциозна книжка би могла да ви го достави. Ще ми позволите ли да оставя книжката тук, лельо? Лекарят едва ли би могъл да каже нещо против това.
Аз пъхнах книжката под възглавницата на дивана, близо до носната й кърпа и до шишенцето с амоняк. Всякога, когато протегне ръка да вземе едното или другото, тя ще докосне и книгата и, кой знае, рано или късно книгата на свой ред може да докосне и нея. След като се разпоредих по този начин, аз сметнах за благоразумно да си отида.
— Оставям ви да си починете, скъпа лельо! Утре ще дойда пак.
Казвайки това, аз случайно погледнах към прозореца. Там беше пълно с цветя — в кутии и в саксии. Лейди Вериндър обичаше до безумие тези тленни съкровища и имаше навика да става от време на време, да отива при тях, да им се любува и да ги мирише. Нова мисъл ми влезе в главата.
— О, мога ли да си откъсна едно цвете? — рекох аз и без да събуждам подозрение, тръгнах към прозореца.
Но вместо да си откъсна цветя, аз прибавих към тях още едно във вид на друга книжка, която оставих като сюрприз на леля между гераниите и розите. И ето че последва щастливата мисъл: „Защо не направя това нещо за нея, бедната, във всяка друга стая, където тя влиза?“ Незабавно се сбогувах с леля и минавайки през хола, влязох в библиотеката, Самюел дойде горе, за да ме изпрати, но предполагайки, че вече съм си отишла, отново си слезе долу. На масата в библиотеката забелязах две от „забавните книги“, препоръчани от нечестивия лекар. Аз тутакси ги покрих с две от моите скъпоценни издания — за да не се виждат. В столовата видях клетката с любимото канарче на леля. Тя имаше навика да храни птичката. На масичката под клетката бяха разсипани семена. Оставих една книжка между семената. В приемния салон открих още по-сгоден случай да изпразня пътната си чанта. Любимите музикални пиеси на леля бяха на пианото. Пъхнах още две книжки между нотите. Друга книжка сложих в малката гостна, под недовършеното ръкоделие на лейди Вериндър. Отделена от малката гостна със завеса, а не с врата, се намираше една друга стаичка. Там, върху камината, лежеше старомодното ветрило на леля ми. Аз разтворих деветата си книжка на твърде полезно място и сложих там ветрилото вместо лентичка. Тогава изникна въпросът: дали не трябва да се кача по-горе и да се добера до спалните, рискувайки без съмнение да бъда заварена и оскърбена, ако особата с панделки на шапката се намира по това време на етажа? Но какво от това? Не е истински християнин този, който се страхува от оскърбления. Аз се качих горе, готова да посрещна всичко. Наоколо беше тихо и пусто — изглежда, че прислугата закусваше. Първата стая беше спалнята на леля. На стената срещу леглото висеше миниатюрният портрет на милия ми, починал вуйчо, сър Джон. Той сякаш ми се усмихваше, сякаш ми казваше: „Друзила, сложи тук една книжка!“ От двете страни на леглото имаше масички. Леля ми страдаше от безсъние и през нощта на нея й бяха нужни (или тя си мислеше, че й бяха нужни) най-различни неща. Аз сложих една книжка до кибритената кутия върху едната масичка и втора книжка до кутията с шоколадови дражета върху другата. Дали щеше да й потрябва огън, или пък шоколадово драже — скъпоценната книжка щеше да попадне под ръката на леля ми и да й каже с мълчаливо красноречие: „Вземи ме! Вземи ме и ме опитай!“ Оставаше ми само още една книжка и само още една стая, в която не бях влизала — банята. Аз надзърнах в нея; и свещеният вътрешен глас, който никога не ме мами, ми прошепна: „Ти си сложила книжки навсякъде, Друзила, сложи сега и в банята, и твоята мисия ще бъде завършена.“ Хвърлен на стола забелязах някакъв пеньоар. На него имаше джоб и в този джоб аз мушнах последната си книжка. Би ли могло да се изкаже с думи сладостното чувство на изпълнен дълг, което ме обхвана, когато напуснах къщата, незабелязана от никого, и се намерих на улицата с празна чанта в ръка? О, мои светски приятели, преследващи сянката на Удоволствието из греховните лабиринти на Разгулността, колко лесно ще познаете щастието, ако само бъдете добри!