Казах, че ще почакам в библиотеката с надеждата да я видя по-късно. В пламенното ми усърдие да разпръсна по-скоро писмата на мен и през ума не ми мина да разузная нещо за Рейчъл. В къщата беше тихо; минал беше и часът, когато трябваше да започне концертът. Уверена, че Рейчъл и нейната компания, търсещи удоволствия (включително — уви! — и мистър Годфри), са на концерта, аз с жар се посветих на доброто дело, докато времето и удобният случай се намираха все още на моя страна.
Сутрешната поща на леля — включително и шестте изпратени от мен писма — лежеше още неразпечатана на масата в библиотеката. Тя очевидно не се чувствуваше в състояние да се заеме с толкова много писма и може би щеше да се уплаши от големия им брой, ако влезеше по-късно в библиотеката. Затова аз оставих едно от другите шест писма отделно върху камината, за да привлече нейното любопитство с това, че не е при другите. Второ писмо нарочно хвърлих на пода в столовата. Първият слуга, който влезе тук след мен, ще си помисли, че леля ми го е изпуснала, и ще се постарае да й го предаде на ръка. Посяла по този начин семето на долния етаж, аз лекичко изтичах по стълбите към горния, за да пръсна своите благодеяния и там.
Влизайки в гостната, аз чух да се чука на входната врата откъм улицата — тихо и предпазливо. Преди да успея да се върна долу в библиотеката (където трябваше да чакам), енергичният млад лакей беше вече в хола и отваряше вратата. Аз не придадох на това голямо значение. Здравословното състояние на леля не позволяваше, общо взето, да се приемат гости. Но за мой ужас и учудване този, който бе почукал тъй тихо и предпазливо, се оказа изключение от общото правило. Гласът на Самюел (очевидно в отговор на въпроса, който аз не бях чула) произнесе твърде ясно:
— Моля, заповядайте горе, сър!
След минутка аз чух стъпки, мъжки стъпки, да се приближават нагоре по стълбите! Кой ли можеше да бъде този привилегирован гост? Заедно със задаването на този въпрос в ума ми се мярна и отговорът. Кой друг можеше да бъде, ако не лекарят?
Ако беше някой друг посетител, аз бих му позволила да ме завари в гостната. Нямаше да има нищо необикновено в това, че ми беше доскучало да чакам в библиотеката и се бях качила горе да променя обстановката. Ала самоуважението ми не ми позволяваше да се срещна с човека, който ме бе оскърбил, нареждайки да ми върнат книжките. Аз се промъкнах в съседната малка стая, която, както вече споменах, се намираше до гостната, и дръпнах завесата, която служеше вместо врата. Трябваше да почакам минутка-две, за да се случеше това, което обикновено се случва в подобни случаи; с други думи — докато заведат лекаря в стаята на неговата пациентка.
Но ето че изминаха две минути, дори и повече. Чувах как посетителят неспокойно се разхожда назад-напред. Чувах го също как си говореше сам на себе си. Стори ми се дори, че познах гласа му. Дали нещо не бях сбъркала? Лекарят ли беше това, или някой друг? Мистър Бреф например? Не, някакъв безпогрешен инстинкт ми подсказваше, че това не беше мистър Бреф. Но който и да беше, той продължаваше да разговаря със себе си. Аз едва-едва по-разтворих завесата и се ослушах.
Думите, които чувах, бяха: „Ще го сторя още днес!“ А гласът, който ги произнесе, принадлежеше на мистър Годфри Ейблуайт!
Пета глава
Ръката ми отпусна завесата. Но не предполагайте — о, не предполагайте! — че крайно неудобното ми положение ме занимаваше най-много. Тъй силно беше моето сестринско съчувствие към мистър Годфри, че аз дори не се спрях да се запитам защо той не е на концерта. Не! Аз мислех само за неговите думи — страшните думи, отронили се от неговите устни. Той щеше да го стори днес! Той бе казал с някаква отчаяна решителност, че ще го стори днес! Но какво, о, какво щеше да стори? Нещо, още по-недостойно от това, което беше вече извършил? Дали щеше да се отрече от вярата си? Или пък щеше да се откаже от нашия Майчински комитет? Дали нямаше повече да видим ангелската му усмивка в залата на комитета? И нямаше повече да чуем неговото ненадминато красноречие в Екзетърхол? Аз бях тъй развълнувана само от мисълта за тия ужасни възможности във връзка с човек като него, че, струва ми се, бях готова да изхвръкна от скривалището си и да го закълна в името на всички дамски комитети в Лондон да се обясни — когато изведнъж чух нечий друг глас в стаята. Този глас проникваше през завесата, той беше силен, той беше смел, в него нямаше никакво женско очарование. Това беше гласът на Рейчъл Вериндър!