— Защо сте дошли тук, Годфри? — питаше тя. — Защо не сте в библиотеката?
Той тихо се засмя и отговори:
— В библиотеката чака мис Клак.
— Клак в библиотеката? — Рейчъл тутакси се отпусна на дивана. — Вие сте прав, Годфри: по-добре е да останем тук.
Една минутка преди това аз бях в огън и не знаех какво да правя. Сега мръзнех от студ и не изпитвах вече никакво колебание. Да се покажа след всичко, което бях чула, ми беше невъзможно. Да се скрия — нямаше къде освен може би в камината. Предстоеше ми мъченичество. Аз предпазливо наместих завесата така, че да мога и да гледам, и да слушам. А после се подложих на мъченичество по примера на първите християни.
— Не сядайте на дивана — продължи младата дама. — Вземете си стол, Годфри. Аз обичам този, с когото говоря, да седи срещу мен.
Той седна на най-близкия стол. Столът беше нисък и твърде малък за едър и висок човек като мистър Годфри. Аз никога преди това не бях виждала нозете му в такова неизгодно за него положение.
— Е — продължи тя, — какво им казахте?
— Точно това, мила Рейчъл, което вие казахте на мен.
— Че мама не се чувствува добре днес и че на мен не ми се ще да я оставя сама, за да отида на концерта.
— Точно така. Те много съжаляваха, че се лишават от вашата компания, но разбраха причината за отказа. Всички ви поздравяват най-сърдечно и се надяват, че здравето на лейди Вериндър скоро ще се подобри.
— Вие не мислите, че тя е сериозно болна, нали, Годфри?
— Нищо й няма. Аз съм напълно уверен, че след няколко дни тя съвсем ще се оправи.
— Аз също мисля така. Отначало се поуплаших, но сега се успокоих. Беше много мило от ваша страна да отидете и ме извините пред хора, които ви са почти непознати. Но защо не отидохте с тях на концерта? Жалко, че вие няма да чуете тази музика!
— Не говорете така, Рейчъл! Ако само знаехте колко по-щастлив се чувствувам тук, при вас!
Той скръсти ръце и я погледна. В положението, което заемаше на стола, той трябваше в този момент да се обърне към моята страна. Нима е възможно да се предаде с думи колко противно ми стана, когато видях на лицето му същото онова трогателно изражение, което ме очароваше, когато той пледираше за милионите свои изпаднали братя и сестри от трибуната на Екзетърхол!
— Трудно е да се отучи човек от лошите си навици, Годфри. Но постарайте се да се откажете от навика да ми правите комплименти — постарайте се, моля ви, за мое удоволствие!
— Аз никога в живота си не съм ви правил комплименти, Рейчъл. Щастливата любов може понякога да прибегне до езика на ласкателства, с това съм съгласен; но безнадеждната любов, моя мила, винаги казва истината.
Той приближи стола си и при думите „безнадеждна любов“ взе ръката й. Настъпи минутно мълчание. Човекът, който вълнуваше всички, без съмнение бе развълнувал и нея. Изглежда, че аз започнах да разбирам думите, изречени от него, когато той беше сам в гостната: „Ще го сторя още днес!“ Уви! Дори и най-възвишената скромност не би могла да не се досети, че именно това вършеше той сега!
— Нима сте забравили, Годфри, за какво се споразумяхме, когато ми говорехте в Йоркшир? Споразумяхме се да бъдем само приятели, братовчеди и нищо повече.
— Аз нарушавам това споразумение, Рейчъл, всякога, когато ви видя.
— Тогава не трябва да ме виждате!
— Това би било съвсем безполезно! Аз нарушавам това споразумение всякога, когато си помисля за вас. О, Рейчъл, та само онзи ден вие тъй любезно ми казахте, че съм се издигнал във вашите очи повече откогато и да било. Безумие ли е от моя страна да градя надежди върху тия скъпи думи! Безумие ли е да мечтая, че някога ще настъпи ден, когато вашето сърце ще се смекчи към мен? Не ми казвайте, че това е безумие! Оставете ми тия заблуждения, скъпа моя! Аз трябва да храня поне тия надежди за утешение, щом нямам нищо друго!
Гласът му затрепери и той поднесе към очите си бяла носна кърпа. Пак Екзетърхол! За пълното сходство трябваха само зрители, аплодисменти и чаша вода.
Дори и нейното закоравяло сърце се трогна. Видях как тя се наведе малко по-близо към него. Дочух нотка на някакъв нов интерес в последвалите й думи:
— Сигурен ли сте, Годфри, че наистина ме обичате толкова много?
— Дали съм сигурен? Вие знаете какъв бях, Рейчъл. Позволете ми да ви кажа какъв съм сега. Аз съм загубил интерес към всичко друго на света освен към вас. С мене стана някакво превръщение, което и аз сам не мога да си обясня. Ще повярвате ли — благотворителната дейност ми е станала просто непоносима; и когато сега видя някой дамски комитет, иска ми се да избягам накрай света!
Ако в летописите на вероотстъпничеството се намира някакво подобно изявление, то аз мога само да кажа, че не съм го чела и следователно не съм го заимствувала оттам. Аз си помислих за „Майчинското опекунско дружество“. Помислих си за „Дружеството за надзора върху Слугините“. Помислих си за останалите дружества и организации, премного на брой, за да бъдат изредени тук, които се опираха на този човек като на някой стълб. Помислих си за борещите се дамски комитети, които, тъй да се каже, черпеха сили за своята работа само от мистър Годфри — същия мистър Годфри, който току-що бе заявил, че нашата деятелност му била станала непоносима и че му се искало да избяга накрай света от нас! Моите млади приятелки ще се почувствуват окуражени, когато им кажа, че аз трябваше да употребя всичките си сили, за да преглътна справедливото си възмущение, без да извикам. Същевременно обаче истината изисква да добавя, че аз не изпуснах нито една думичка от последвалия разговор. Рейчъл проговори първа.