— Вие ми се изповядахте — каза тя. — Иска ми се да зная дали бихте се излекували от вашата нещастна привързаност, ако аз също ви се изповядам?
Той изтръпна. Признавам си — изтръпнах и аз. Той си помисли, както и аз си помислих, че тя иска да открие тайната на Лунния камък.
— Бихте ли повярвали, като ме гледате — продължи тя, — че пред вас седи най-нещастното момиче на света? Истина е, Годфри! Може ли да има по-голямо нещастие от съзнанието, че сте загубили уважение към себе си? Ето какъв е сега моят живот!
— Мила Рейчъл, невъзможно е вие да имате дори и най-малкото основание да говорите така!
— Откъде знаете, че нямам такова основание?
— Възможно ли е вие да питате за това? Да, зная, защото ви познавам! Вашето мълчание, скъпа моя, никак не ви е унизило в очите на истинските ви приятели. Изчезването на скъпоценния подарък, получен на рождения ви ден, може да изглежда странно; вашата необяснима връзка с това произшествие може да изглежда още по-странна…
— За Лунния камък ли говорите, Годфри?
— Аз си помислих, че вие намекнахте за него…
— Аз съвсем не съм намеквала за него! Аз мога да слушам за изчезването на Лунния камък от когото и да било, без ни най-малко да губя уважение към себе си. Ако историята с диаманта някога излезе наяве, тогава ще стане ясно, че аз съм взела върху себе си страшна отговорност; ще стане ясно, че аз се наех да пазя една жалка тайна; но също така ще стане ясно, че аз самата не съм извършила нищо лошо! Вие не сте ме разбрали, Годфри! Трябваше да се изказвам по-ясно. Да предположим, че вие не сте влюбен в мен. Да предположим, че сте влюбен в някоя друга жена…
— Да?
— Да предположим, че вие узнавате, че тази жена е съвсем недостойна за вас. Да предположим, че вие напълно се убеждавате, че за вас ще бъде унизително дори и да си помислите за нея. Да предположим, че само от мисълта за брак с подобна жена лицето ви почервенява от срам…
— Да?
— И да предположим, че въпреки всичко това вие не можете да я прокудите от сърцето си. Да предположим, че чувството, което тя е възбудила у вас по времето, когато сте вярвали в нея — е непреодолимо. Да предположим, че любовта, която това презряно същество е запалило у вас… О, къде бих могла да намеря думи, за да изразя всичко това? Как бих могла да накарам един мъж да разбере, че чувството, което изпитвам, едновременно ме ужасява и очарова? Това е и радостта на моя живот, Годфри, и отровата, която ме убива — в едно и също време! Идете си! Трябва да съм си загубила ума, за да ви говоря така! Не! Не, не си отивайте сега, не отнасяйте със себе си погрешно впечатление. Аз трябва да кажа всичко, което мога, за своето собствено оправдание. Помнете едно нещо: той не знае и никога няма да узнае това, което ви казвам сега. Аз никога няма да го видя! Все едно ми е какво ще се случи, но аз никога, никога, никога няма да го видя! Не ме питайте за неговото име! Не ме питайте за нищо друго! Нека променим темата на разговор! Разбирате ли нещо от медицина, Годфри, за да ми кажете защо изпитвам чувството, сякаш се задъхвам от недостиг на въздух? Не съществува ли някаква истерия, която се изявява в изблик на думи, а не в изблик на сълзи? Навярно съществува. Но все едно! Сега вие лесно ще понесете всяко огорчение, което някога съм ви причинила. Аз вече съм заела истинското си място във вашите очи, нали така? Не ми обръщайте повече внимание. Не ме съжалявайте. За бога, идете си!
Изведнъж тя се обърна и силно удари с ръце по ръба на дивана. Главата й се отпусна на възглавницата и тя зарида. Преди да успея да се опомня от всичко това, мене ме ужаси една съвсем неочаквана постъпка от страна на мистър Годфри. Може ли да се повярва — той падна пред нея на колене, на двете си колене! Ще ми позволи ли моята скромност да спомена, че след това той я прегърна?! И мога ли да си призная, че против волята си аз почувствувах някакъв възторг, когато той я възвърна към живот само с две свои думички: „Благородно създание!“