— Аз дори няма да стана на крака, докато не ми кажете „да“!
— Ако кажа „да“, вие ще се разкайвате и аз ще се разкайвам, но ще бъде вече много късно.
— Ние и двамата ще благославяме този ден, мила, в който аз ще настоя, а вие ще отстъпите.
— Наистина ли сте така уверен, както говорите?
— Съдете сама. Аз говоря въз основа на това. което съм видял в собственото си семейство. Кажете ми, какво мислите за нашето семейство във Фризингхол! Нима майка ми и баща ми не си живеят щастливо?
— Напротив, доколкото мога да съдя…
— А пък когато майка ми била девойка, Рейчъл (това не е тайна в нашето семейство), тя обичала, както обичате и вие; тя отдала сърцето си на човек, който се оказал недостоен за нея. Тя се оженила за баща ми — уважавайки го, възхищавайки се от него и нищо повече. Резултата вие видяхте със собствените си очи. Нима в това няма нещо насърчително за вас и за мен?
— Не ме карайте да бързам, Годфри!
— Въпроса за времето оставям на вас.
— И няма да искате от мен повече от това, което бих могла да ви дам?
— Ангел мой, аз ви моля само да проверите себе си.
— Предавам се!
С тия две думи тя прие неговото предложение.
Мистър Годфри изпадна в нов порив — този път в порив на нечестив възторг. Той я теглеше все по-близо и по-близо до себе си, докато неговото лице докосна нейното, и тогава… Не! Аз наистина не мога да се реша да опиша по-нататък тази неприлична постъпка. Позволете ми обаче да кажа, че се опитах да си затворя очите, но закъснях само с една секунда. Аз разчитах, виждате ли, на това, че тя ще се съпротивява. Но тя отстъпи. На всяка благочестива особа от моя пол цели томове не биха могли да кажат нищо повече.
Дори и моята невинност относно подобни неща започна да вижда до какъв край клонеше настоящата среща. Тъй добре се разбираха те сега помежду си, щото аз очаквах, че незабавно ще тръгнат ръка подръка да се венчаят. Обаче последните думи на мистър Годфри напомниха, че трябваше да се изпълни още една дребна формалност. Той седна — този път не му забраниха — на дивана до Рейчъл.
— Мога ли да кажа на вашата мила майка? — попита той. — Или вие сама ще сторите това?
Тя отхвърли и двете възможности.
— По-добре е мама да не узнава нищо за това, докато здравето й не се подобри. Искам то да остане в тайна засега, Годфри. Сега си идете и елате пак довечера. Ние и без това се заседяхме тук сами доста дълго време.
Тя стана и за пръв път погледна към малката стая, където аз претърпявах моето мъченичество.
— Кой ли е дръпнал онази завеса? — възкликна тя. — В стаята и без това е душно; защо ли я лишават повече от въздух?
Рейчъл тръгна към завесата. В минутата, когато я докосна с ръка — в същата минута, когато тя неизбежно трябваше да ме открие в стаичката, — гласът на румения млад лакей неочаквано се обади откъм стълбите; това попречи и на Рейчъл, и на мен да предприемем каквото и да било. Без съмнение това беше гласът на човек, който страшно много бързаше.
— Мис Рейчъл! — крещеше той. — Къде сте, мис Рейчъл?
Тя отскочи от завесата и изтича към вратата. Лакеят току-що беше влязъл в стаята. Руменината бе изчезнала от лицето му. Той рече:
— Моля, слезте долу! Господарката припадна и ние не можем да й помогнем.
След малко аз останах сама и можех на свой ред да сляза незабелязано на долния етаж. Мистър Годфри мина край мен в хола. Той бързаше за лекаря.
— Влезте и помогнете! — рече той, показвайки ми вратата.
Заварих Рейчъл на колене до дивана. Главата на лейди Вериндър лежеше на гърдите й. Един поглед към лицето на леля (знаейки това, което знаех) беше достатъчен, за да ми открие сегашната истина. Аз запазих мислите си до идването на лекаря, който скоро пристигна. Преди всичко той изпрати Рейчъл вън от стаята, а после каза на всички ни, че лейди Вериндър е починала. За сериозните хора, които търсят примери на Закоравял скептицизъм, може да бъде интересно да чуят, че той не показа никакви признаци на угризение на съвестта, когато погледна към мен.
Малко по-късно аз надзърнах в столовата и библиотеката. Леля ми бе починала, без да отвори ни едно от моите писма. Това обстоятелство така ме разтърси, щото аз дори и не си и помислих — спомних си за това няколко дни по-късно, — че тя бе починала, без да ми остави обещаното малко наследство.
Шеста глава
1. „Мис Клак поднася поздравите си на мистър Франклин Блейк; и с изпращането на петата глава от своя скромен разказ моли за позволение да заяви, че тя се чувства ограничена при тези обстоятелства да се разпростре както би желала върху такова ужасно събитие като смъртта на лейди Вериндър. По тази причина тя прикрепя към своя ръкопис плодовити Извлечения от притежавани от нея любими публикации, всичките отнасящи се до тази ужасна тема.“