След смъртта на лейди Вериндър дъщеря й остана под грижите на зетя на покойната, мистър Ейблуайт-старши. Според завещанието, той беше определен за опекун на Рейчъл до нейното омъжване или пълнолетие. При тези обстоятелства мистър Годфри вероятно бе уведомил баща си за своите нови отношения към братовчедка си. Както и да е, десетина дни след смъртта на леля ми годежът на Рейчъл вече не беше тайна за семейния кръг; и за мистър Ейблуайт-старши — друг завършен отцепник! — беше твърде важно да направи своята опекунска власт колкото се може по-приятна за богатата девойка, която щеше да се омъжи за неговия син.
Отначало Рейчъл му създаде не малко неприятности във връзка с избора на мястото, където тя трябваше да живее. Къщата на Монтегю скуеър й напомняше за смъртта на майка й. Къщата в Йоркшир й напомняше за скандала, свързан с изчезването на Лунния камък. Резиденцията на нейния опекун във Фризингхол не й напомняше нито за едното, нито за другото. Но присъствието на Рейчъл в този дом след наскоро постигналата я скръб би попречило на нейните братовчедки — госпожиците Ейблуайт — да се забавляват. Ето защо Рейчъл сама помоли нейното посещение във Фризингхол да бъде отложено за по-благоприятно време. Свърши се с това, че старият Ейблуайт й предложи да наемат една мебелирана къща в Брайтън. Заедно е нея там щяха да живеят неговата жена и болната му дъщеря; а той се готвеше да се присъедини към тях по-късно. Там нямаше да приемат никакви гости освен неколцина стари приятели, а неговият син Годфри, пътувайки насам-натам с лондонския влак, щеше да бъде винаги на техните услуги. Аз описвам това безсмислено преселване от едно място на друго — тази ненаситна физическа тревога и този страшен душевен застой — само заради крайния резултат, към който те водеха. Защото именно наемането на къщата в Брайтън се оказа това събитие, което (по волята на провидението) отново ме събра с Рейчъл.
Леля ми, мисис Ейблуайт, беше пълна, мълчалива, с бяло лице жена и притежаваше една забележителна черта на своя характер. Още от рождение тя никога нищо не бе направила за себе си. Бе прекарала живота си, ползувайки се винаги и за всичко от чужда помощ и възприемайки чуждото мнение. По-безнадеждна личност от духовна гледна точка едва ли можеше да съществува; в нейния объркан случай нямаше абсолютно никаква почва за духовна, градивна работа. Леля Ейблуайт би слушала тибетския Далай лама със същото внимание, с което слушаше и мен, и би размишлявала върху неговите възгледи със същата готовност, с която размишляваше и върху моите. Тя отседна в един лондонски хотел, излегна се на дивана, изпрати за сина си в Брайтън и така нае мебелираната къща — с негова помощ. Необходимите слуги ангажира, докато закусваше една сутрин в леглото (все още в същия хотел), по следния начин: освободи камериерката си да излезе и се позабавлява с условие, че „преди това ще отиде да повика мис Клак“. Аз отидох при нея към единадесет часа и я заварих още по пеньоар; тя спокойно си вееше с ветрилото.
— Мила Друзила, аз имам нужда от прислуга. Вие сте тъй умна, моля, намерете ми слуги.
Аз огледах разхвърляната стая. Църковните камбани подканваха за обедната литургия. Те ме подтикнаха да говоря с приятелски укор.
— Ах, лельо! — казах аз тъжно. — Нима това е достойно за една християнка и англичанка? Нима нашият преход към вечността трябва да става по този начин?
— Аз ще се облека, Друзила — отговори леля ми, — ако вие бъдете тъй добра да ми помогнете.
Какво можеше да се каже след това? Аз бях извършила чудеса с убийци… ала не постигнах нищичко с леля Ейблуайт.
— Къде е списъкът? — попитах аз. — Списъкът на слугите, от които имате нужда?
Леля поклати глава: на нея не й достигаше енергия дори за това, да запази списъка при себе си.
— Той е у Рейчъл, мила — каза тя, — в съседната стая.
Аз отидох в съседната стая и по този начин отново видях Рейчъл за пръв път след деня, в който се разделихме на Монтегю скуеър.
В траурната си рокля тя изглеждаше тъй мъничка и слабичка, почти жалка. Ако придавах сериозно значение на такива тленни дребнавости като човешката външност, аз бих могла да прибавя, че тя имаше такъв цвят на лицето, който за жалост всякога губи, ако на шията няма нещо беличко. Но какво значение има нашият външен вид? Той е пълен с препятствия и ями, мили девойки, които ни преграждат пътя към по-висши неща! За голяма моя изненада Рейчъл стана, когато влязох в стаята, и ме посрещна с протегнати ръце.