— Радвам се да ви видя — каза тя. — Друзила, аз имах навика да ви говоря доста неприлично и доста грубо досега. Моля за извинение. Надявам се, че ще ми простите.
Изглежда, че лицето ми издаде изумлението, което почувствувах при тези нейни думи. Рейчъл се по-изчерви, а сетне продължи своето обяснение:
— Докато бедната ми майка беше жива, нейните приятелки не винаги бяха и мои приятелки. Сега, когато я загубих, моето сърце се обръща за утешение към хората, които тя обичаше. А тя ви обичаше. Постарайте се да бъдете моя приятелка, Друзила, ако можете.
За всеки здравомислещ човек тъй изложеното обяснение би изглеждало просто невъзможно! Тук, в християнска Англия, се намираше една млада жена в дълбок траур, която имаше тъй малка представа къде трябва да търси утеха, че се надяваше да я намери сред приятелите и приятелките на майка си! Пред мен стоеше една моя роднина, която бе съзнала своите прегрешения по отношение на близките си, и то не под влиянието на убеждение и дълг, а от сантименталност и светска вежливост! Жалко състояние, наистина… но все пак състояние, което дава някаква надежда на труженичка като мен — занимавала се усърдно с божието дело. Няма да има никаква вреда, помислих си аз, ако се опитам да установя докъде се простира промяната, която загубата на нейната майка бе предизвикала в характера на Рейчъл. Като полезен опит аз реших да я изпитам по въпроса относно нейния годеж с мистър Годфри Ейблуайт.
Отзовавайки се на доброто й предразположение с всичкото мое дружелюбие, аз седнах по нейна молба до Рейчъл на дивана. Ние заговорихме за семейни работи и планове за бъдещето — за всичко, с изключение само на един проект, който трябваше да свърши с женитба. Колкото и да се мъчех да обърна разговора в тази насока, тя решително отказваше да разбере моите намеци. Всяко прямо докосване на този въпрос от моя страна би се оказало преждевременно в този ранен стадий на възобновени приятелски връзки. Освен това аз бях вече узнала всичко, което исках да узная. Тя не беше вече онова неспокойно, непокорно създание, което познавах от дните на моето мъченичество в къщата на Монтегю скуеър. Това само по себе си беше достатъчно да ме насърчи, за да поведа по-нататък нашия разговор, започвайки с няколко предупредителни думи срещу всяка прибързана женитба. Гледайки сега на нея с нов интерес и припомняйки си колко неочаквано тя бе приела предложението на мистър Годфри, аз счетох за свой свещен дълг да се намеся енергично и бях уверена в изключителния си успех. Бързината на действие в този случай беше, според мен, залог за сигурен успех. Аз тутакси се върнах към въпроса за прислугата, необходима за мебелираната къща.
— Къде е списъкът, миличка?
Рейчъл ми подаде списъка.
— „Готвачка, миячка на съдове, камериерка и лакей“ — прочетох аз. — Мила Рейчъл, тия слуги са нужни само за един кратък срок — срока, за който вашият опекун е наел къщата в Брайтън. Ще ни бъде много трудно да намерим честни и опитни слуги, които биха се съгласили да постъпят на такава временна работа, ако искаме да сторим това тук в Лондон. Наета ли е вече къщата в Брайтън?
— Да. Годфри я е наел; и заварените там слуги го помолили да ги остави. Той не бил уверен, че те ще подхождат за нас, и се върна, без да е решил нещо по този въпрос.
— А вие самата нямате опит в подобни неща, Рейчъл, нали?
— Никакъв.
— И леля Ейблуайт не иска да се тревожи за това?
— Точно така. Не я обвинявайте, Друзила. Аз мисля, че тя е единствената щастлива жена, която някога съм срещала.
— Има различни степени на щастие, миличка. Ние трябва да си поговорим някой ден по този въпрос. А сега аз ще се заема с трудностите по наемане на слугите. Дано вашата леля напише писмо до слугите в брайтънската къща…
— Тя ще го подпише, ако вие го напишете вместо нея… А това е едно и също нещо.
— Да, съвсем същото нещо. Тогава аз ще взема писмото и утре ще отида в Брайтън.
— Колко мило от ваша страна! Ние ще дойдем при вас, щом уредите всичко. Надявам се, че и вие ще останете като моя гостенка. В Брайтън е тъй хубаво… и на вас сигурно ще ви хареса.
Ето по какъв начин ми беше отправена поканата; и пред мен се откри прекрасната възможност да се намесвам във всичко!
Това стана по средата на седмицата. До събота къщата в Брайтън беше готова. В тези няколко дни аз проверих не само препоръките, но и религиозните схващания на всички слуги, които се обърнаха към мен, и успях да направя избор, който да задоволи моята съвест. Аз открих и посетих също така двама мои добри приятели, живущи в този град, на които можех да поверя благочестивата мисия, която ме бе завела в Брайтън. Един от тях — духовно лице — беше тъй любезен и ми помогна да запазя места за нашето малко семейство в църквата, в която сам той служеше. Другият — една неомъжена жена като мен — предостави на мое разположение цялата си библиотека, пълна с ценни издания. Аз взех половин дузина брошури, старателно избрани нарочно за Рейчъл. Когато ги пръснах из стаите, които тя щеше да заема, аз счетох приготовленията за завършени. Твърда вяра у слугите, които ще й прислужват, твърда вяра у свещеника, който ще й проповядва; твърда вяра в книжките, оставени на нейната маса — такъв беше ценният подарък, приготвен от моето усърдие за осиротялата девойка! Небесно спокойствие изпълваше душата ми в тая събота, когато седях на прозореца, очаквайки пристигането на моите роднини. Суетната тълпа сновеше насам-натам пред моите очи. Уви, колко ли от тия хора съзнаваха като мен, че безупречно са изпълнили своите задължения? Ужасен въпрос! Нека не се спираме на него.