Към седем часа пътниците пристигнаха. За голяма моя изненада тях ги съпровождаше не мистър Годфри (както бях очаквала), а адвокатът мистър Бреф.
— Как сте, мис Клак? — каза той. — Този път аз възнамерявам да остана.
Този намек за случая, когато го бях принудила да отстъпи със своите работи пред моето дело на Монтегю скуеър, ме убеди, че старият грешник е пристигнал в Брайтън с някаква своя особена цел. Бях приготвила един малък рай на моята възлюбена Рейчъл, а ето че вече се появи и змията изкусителка!
— На Годфри му беше много мъчно, Друзила, че не можеше да дойде с нас — каза леля Ейблуайт. — Някаква работа го задържа в Лондон. Мистър Бреф изказа желание да заеме неговото място и да остане с нас до понеделник сутринта. Впрочем, мистър Бреф, на мене ми предписаха да се движа повече, а това никак не ми харесва. Ето… — прибави леля Ейблуайт, показвайки през прозореца някакъв инвалид, когото слугата возеше на стол с колелца, — това е моята идея за разходка и движение. Ако ви е нужен въздух, можете да го имате и на количката; а пък ако ви е нужна умора, сигурна съм, че можете да си я доставите, като гледате този слуга.
Рейчъл мълчаливо стоеше сама на прозореца и гледаше към морето.
— Уморена ли сте, миличка?
— Не. Само ми е малко тъжно — отговори тя. — Често съм гледала морето от нашия йоркширски бряг при също такава светлина… И си мислех, Друзила, за дните, които никога няма да се върнат.
Мистър Бреф остана на вечеря и до късно след това. Колкото повече го наблюдавах, толкова повече се убеждавах, че той бе дошъл в Брайтън с някаква скрита цел. Наблюдавах то внимателно. Той имаше все същия непринуден вид и през цялото време бъбреше безбожните си празнословия, докато най-после дойде време да се сбогува. Когато се ръкуваше с Рейчъл, аз забелязах как неговите строги и хитри очи се взираха дълго в нея, изпълнени с особен интерес и внимание. Очевидно целта, която той таеше, се отнасяше до нея. Не каза нищо особено нито на нея, нито на някой друг при раздялата. Сам се покани на обяд за другия ден и с това се отправи към своя хотел.
На следната сутрин беше съвсем невъзможно да накарам леля Ейблуайт да си свали пеньоара и да се облече навреме за църква. Болната й дъщеря (която според мен не страдаше от нищо освен от хронически мързел, наследен от майката) съобщи, че възнамерява да остане целия ден в леглото. Ние с Рейчъл отидохме сами на църква. Моят даровит приятел изнесе една великолепна проповед върху езическото равнодушие на хората към дребните прегрешения. Повече от час гърмеше неговият, глас (тъй красноречив!) под сводовете на свещената сграда. Когато излязохме вън от църквата, аз попитах Рейчъл:
— Докосна ли това ваше сърце, мила?
— Не, то само ми причини силно главоболие — отвърна тя.
Подобен отговор би обезкуражил мнозина. Но когато аз започна някоя душеспасителна акция, нищо не може да ме обезкуражи!
В къщи заварихме леля Ейблуайт и мистър Бреф на обед. Рейчъл, споменавайки за своето главоболие, отказа да обядва, а хитрият адвокат тутакси се възползува от това обстоятелство.
— За главоболието има само едно лекарство — рече този противен старик, — разходката, мис Рейчъл, ще ви излекува. Аз съм на ваше разположение; ще ми направите ли честта, като приемете ръката ми?
— С най-голямо удоволствие. Аз самата исках тъй много да се поразходя.