— Вече минава два часът — кротко забелязах аз. — А следобедната литургия, Рейчъл, започва в три.
— Нима мислите, че ще отида пак на църква — изрече тя капризно — с такова главоболие!?
Мистър Бреф раболепно отвори вратата пред нея. След миг и двамата излязоха от къщи. Не зная дали някога съм чувствувала по-силно свещения си дълг да се намеся, отколкото в тази минута. Но какво можеше да се направи? Нищо, освен да се намеся при първия удобен случай по-късно през деня.
Когато се върнах от следобедната черковна служба, те току-що се бяха прибрали от разходка. Още щом ги погледнах, аз се убедих, че адвокатът беше успял да каже на Рейчъл това, което имаше да й казва. Никога по-рано не бях виждала Рейчъл тъй мълчалива, тъй замислена. Никога по-рано не бях виждала мистър Бреф да й оказва такова внимание, да я гледа тъй предано и с толкова подчертано уважение. Той съобщи (може би си беше измислил това), че бил поканен на вечеря; раздели се с нас с намерението да се върне в Лондон с първия сутрешен влак.
— Стоите ли твърдо на взетото си решение? — попита той Рейчъл на тръгване.
— Да — отговори тя. И те се сбогуваха.
Щом той се скри от погледите ни, Рейчъл се прибра в стаята си. Тя не слезе на вечеря. Нейната камериерка (същата особа с панделки на шапката) дойде да ни каже, че господарката й пак има главоболие. Аз изтичах горе и започнах да й предлагам услугите си през затворената врата. Но вратата беше заключена и си остана заключена. Колко препятствия ми предстоеше да преодолея тук! Почувствувах нов прилив на сили и въодушевления при вида на тази заключена врата.
Когато на другата сутрин й носеха чаша чай, аз влязох при Рейчъл след слугинята. Седнах до леглото и й казах няколко задушевни думи. Тя ме слушаше с разсеяна вежливост. Забелязах ценните брошури на моята благочестива приятелка, струпани накуп върху масичката на ъгъла. Дали бе имала случай да ги разгледа? — попитах аз. Да, но те не бяха я заинтересували. Не би ли ми позволила да й прочета на глас няколко места, крайно интересни, които по всяка вероятност се бяха изплъзнали от нейното внимание? Не, не сега — имало други неща, за които тя трябвало да мисли. Давайки ми тези отговори, Рейчъл най-съсредоточено навиваше и развиваше дантелите на нощницата си. Необходимо беше да привлека вниманието й, като намекна за някои неща от светски характер, на които тя държеше.
— Знаете ли, миличка — рекох аз, — вчера ми дойде наум една странна мисъл относно мистър Бреф. И когато ви видях двамата с него след разходката, стори ми се, че той ви бе съобщил някаква неприятна вест.
Рейчъл отпусна пръсти от нощницата си и свирепо ме погледна.
— Напротив! Тази новина беше много интересна за мен и аз съм дълбоко благодарна на мистър Бреф, задето ми я съобщи.
— Да? — казах аз с лек интерес в гласа си.
Тя отново започна да прокарва пръсти по дантелите и с досада отвърна лице от мен. Аз се бях натъквала на подобно държане хиляди пъти при изпълнение на благородната си мисия. Това и сега ме подтикна да направя нов опит. В ревностното си усърдие да спася тази бедна душа аз се реших на голям риск и открито й намекнах за нейния годеж.
— Чули сте интересна новина? — повторих аз. — Вероятно, мила Рейчъл, тази новина се е отнасяла до мистър Годфри Ейблуайт?
Тя се приповдигна смъртно бледа и очевидно се канеше да ми отговори с предишната си необуздана дързост. Но се сдържа; отпусна отново глава на възглавницата, поразмисли за минутка и след това произнесе следните забележителни думи:
— Аз никога няма да се омъжа за мистър Годфри Ейблуайт!
Сега дойде моят ред да подскоча от изненада.
— Какво искате да кажете? — възкликнах аз. — Тази женитба се смята от всичките ви роднини за свършен факт…
— Мистър Годфри Ейблуайт се очаква да дойде тук днес — каза тя троснато. — Почакайте, докато дойде, и ще видите!
— Но, мила Рейчъл…
Тя позвъни със звънеца, който висеше над главата й. Появи се особата с панделки на шапката.
— Пенелопа, пригответе ваната!
Трябва да кажа, че Рейчъл имаше право. При тогавашното ми душевно състояние тя бе налучкала единствения възможен начин, за да се отърве от мен.
За всеки непосветен в божието дело човек моето отношение към Рейчъл би изглеждало пълно с непреодолими трудности. Аз бях разчитала да я поведа към по-висши интереси, като я посъветвам сериозно по въпроса за нейната женитба. А ето че сега, ако можеше да й се вярва, такава женитба изобщо нямаше да има. Но, о, мили мои приятели! Един християнин и една християнка с опитност като моята гледат на нещата много по-широко. Да предположим, че Рейчъл наистина провали брака, на който Ейблуайтови — както бащата, така и синът — разчитат със сигурност, — какво ще излезе от това? То би могло да свърши, ако тя продължава да упорствува, само по един начин: с остри нападки и от двете страни. И какво ще стане тогава с Рейчъл, когато бурната разпра завърши? Тя ще изпадне в здравословна душевна депресия! Нейната гордост, нейната упоритост — всичко ще бъде изтощено от решителната съпротива, която тя ще трябва да окаже при дадените обстоятелства. Тя ще се обърне за съчувствие към най-близкия човек, който може да й предложи такова съчувствие. А този най-близък човек бях аз — преизпълнена с утеха, преизпълнена с подходящи и съживителни думи. Никога моята евангелистка дейност не ми е обещавала повече, отколкото сега.