— Но какво е направил моят син? — настояваше мистър Ейблуайт. — Аз имам право да зная! Какво е направил моят син?
Рейчъл не по-малко упорито държеше на своето.
— Вие си получихте единственото обяснение, което аз смятам за необходимо да дам на него или на вас — отговори тя.
— Казано на прост език, мис Рейчъл, вие смятате за редно да си играете като някоя кокетка с чувствата на моя син?
Рейчъл помълча. Седнала зад нея, аз чух как тя въздъхна. Мистър Бреф взе ръката й и лекичко я стисна. След като се съвзе, тя отговори на мистър Ейблуайт все тъй смело, както и преди.
— Моето поведение даде повод за още по-погрешни и неприятни тълкувания — каза тя — и аз ги понесох търпеливо. Мина онова време, когато вие бихте могли да ме оскърбите, наричайки ме лекомислена кокетка…
Тя говореше с такава горчивина в гласа си, което ме накара да предположа, че в нейния ум бе влязла мисълта за скандалната история с Лунния камък.
— Аз нямам повече какво да казвам — добави уморено тя, сякаш говореше на себе си, и се загледа навън през близкия прозорец.
Мистър Ейблуайт скочи на крака и тъй силно блъсна стола си, че той се преобърна и падна на пода.
— А пък аз имам какво да кажа! — обяви той, като тресна с длан по масата. — Ще кажа, че ако моят син не чувствува това като обида, аз го чувствувам!
Рейчъл потръпна и го загледа с внезапно учудване.
— Обида? — повтори тя. — Какво искате да кажете с това?
— Обида! — повтори мистър Ейблуайт. — Аз зная по какви причини, мис Вериндър, вие нарушавате обещанието, дадено на моя син. Зная това тъй добре, като да сте го признали вие самата. Вашата проклета семейна гордост оскърбява, обижда Годфри, така както обиди, оскърби и мене, когато се ожених за вашата леля. Нейните роднини, нейните просяшки роднини, й показаха гърба си за това, че се е омъжила за един честен човек, който само с помощта на собствените си ръце се бе издигнал в обществото и натрупал цяло състояние. Аз нямах прадеди. Аз не бях потомък на разни главорези и мошеници, живели с кражби и убийства. Аз не можех да посоча времето, когато Ейблуайтови не са имали риза на гърба си и когато не са умеели да си подпишат името. Ха-ха! Аз не бях достатъчно добър за Хърнкаслови, когато се ожених. А ето че сега и моят син не е достатъчно добър за вас! Аз отдавна подозирах това. Във вашите жили тече и говори кръвта на Хърнкаслови, мила моя! Аз отдавна подозирах това!
— Твърде недостойно подозрение… — забеляза мистър Бреф. — Учудвам се, че имате смелостта да го изкажете.
Преди мистър Ейблуайт да успее да намери думи, за да отговори, Рейчъл се обади с глас, изпълнен с най-оскърбително презрение.
— Наистина не си струва да се обръща внимание на всичко това — каза тя на адвоката. — Ако той може да мисли така, нека го оставим да си мисли, каквото ще.
Червеното лице на мистър Ейблуайт сега стана синьо. Той едва си поемаше дъх. Гледаше ту към Рейчъл, ту към мистър Бреф с такъв изблик на ярост, сякаш не знаеше кого да нападне най-напред. Жена му, която досега най-безучастно си вееше с ветрилото, се поизплаши и се опита — съвсем безрезултатно — да го успокои. По време на целия този мъчителен разговор неведнъж ме обхващаше желанието да се намеся и да кажа няколко проникновени думи, но аз се бях въздържала от страх пред възможните последствия — страх, недостоен за една християнка и англичанка, която се стреми не към това, което е само благоразумно, а към това, което е нравствено и справедливо. Виждайки докъде стигнаха работите, аз станах, абстрахирайки се от всякакви съображения за благоприличие. Ако бях се спряла да разглеждам собствените си, смирено намислени доводи, може би щях да се разколебая. Но печалният семеен разрив, на който бях свидетелка, беше по най-чуден и прекрасен начин предвиден в кореспонденцията на мис Джейн-Ана Стампър — писмо хиляда и първо — на тема: „Семейният мир“. Аз излязох от скромния си ъгъл и разтворих ценната книжка.
— Любезни мистър Ейблуайт — казах аз, — само една дума!
Когато станах и привлякох към себе си вниманието на цялата компания, забелязах, че мистър Ейблуайт се канеше да ме нагруби. Моите сестринскн думи обаче го спряха. Той се втренчи в мен с някакво езическо изумление.
— Позволете ми — продължих аз — като искрена доброжелателка и като жена, отдавна привикнала да пробужда, да убеждава, да подготвя, да просвещава и подкрепя другите, — позволете ми тази най-простителна волност, волността да успокоя вашите души.