Старият грешник започна да идва на себе си; той беше готов да избухне в ярост и би избухнал, ако на мое място се намираше някой друг. Но моят глас (обикновено кротък и тих) притежава и високи нотки за важни случаи в живота. В дадения случай аз изпитвах неотстъпното призвание да говоря с най-висок глас. Поднесох към него моята скъпоценна книжка и почуках с пръст върху отворената страница.
— Това не са мои думи! — възкликнах аз в порив на пламенно усърдие. — О, не предполагайте, че аз изисквам вашето внимание към моите смирени слова! Манна в пустинята, мистър Ейблуайт! Роса по изсъхналата земя! Думи на утеха, думи на благоразумие, думи на любов — блажени, блажени, блажени думи на мис Джейн-Ана Стампър!…
Тук се спрях, защото не ми достигаше дъх. Преди да успея да се съвзема, това чудовище в човешки образ бясно закрещя:
— Мис Джейн-Ана Стампър може да върви по… Не мога да напиша ужасната дума, заменена тук от многоточие. Изкрещях, когато тя се отрони от неговите устни. Втурнах се към чантата си, оставена на страничната маса; изтърсих от нея всичките си брошури: избрах една беседа върху нечестивите ругателства под заглавие „Млъкнете, в името на бога!“ и му я подадох с израз на отчаяна молба. Той я скъса и я запокити към мен над масата. Всички скочиха на крака в уплаха, незнаейки какво ще се случи по-нататък. Аз тутакси седнах отново в ъгъла си. Някога се случило така, почти при същите обстоятелства, че хванали мис Джейн-Ана Стампър за раменете и я изтласкали навън от стаята. Вдъхновена от нейната смелост, аз очаквах да се повтори същото мъченичество и с мен.
Но не, това не се случи. Сега бе дошъл ред на жена му и старият Ейблуайт се обърна към нея:
— Кой, кой, кой — запъваше се той гневно — е поканил тук тая нахална фанатичка? Вие ли?
Преди леля Ейблуайт да успее да продума, Рейчъл отговори вместо нея:
— Мис Клак е моя гостенка!
Тия думи оказаха особено въздействие на мистър Ейблуайт. Те изведнъж го превърнаха от човек, страшно ядосан, в човек, обхванат от ледено презрение. На всички стана ясно, че Рейчъл бе казала нещо — колкото кратък и прям да беше нейният отговор, — което най-после му позволи да вземе връх над нея.
— О, така ли?! — каза той. — Мис Клак значи е ваша гостенка в моята къща?
Ето че сега пък Рейчъл загуби търпение; лицето й настръхна, очите гневно засвяткаха. Тя се обърна към адвоката и като посочи мистър Ейблуайт, надменно попита:
— Какво иска да каже с това?
Мистър Бреф се намеси за трети път.
— Вие, изглежда, забравяте — обърна се той към мистър Ейблуайт, — че наехте тази къща за мис Вериндър като неин настойник…
— Почакайте, не бързайте толкова! — прекъсна го мистър Ейблуайт. — Остава ми да кажа още една последна дума и аз отдавна щях да я кажа, ако тази тук… — той погледна към мен, чудейки се с какво гнусно име да ме нарече — ако тази необуздана стара мома не беше ни прекъснала. Позволете ми да ви уведомя, сър, че ако моят син не е достатъчно добър за съпруг на мис Вериндър, то аз не мисля, че неговият баща е достатъчно добър да й бъде настойник. Моля да си вземете бележка, че се отказвам от опекунството, възложено ми от завещанието на лейди Вериндър. Казано на юридически език, аз си давам оставката като опекун. Тази къща беше наета на мое име. Аз поемам цялата отговорност за това върху себе си. Това е моя къща. Аз мога да я задържа или да я дам под наем — според желанието си. Не искам да карам мис Вериндър да бърза… Напротив, моля я да отпрати своята гостенка и да си събере багажа, когато на нея й бъде удобно.
Той се поклони и напусна стаята. Ето по какъв начин мистър Ейблуайт си отмъсти за това, дето Рейчъл не пожела да се омъжи за неговия син!
Щом вратата зад него се затвори, леля Ейблуайт показа необикновен прилив на енергия — нещо, което ни накара всички да млъкнем. В нея се намериха достатъчно сили да прекоси стаята!
— Мила моя — каза тя, като хвана Рейчъл за ръката, — аз бих се срамувала от мъжа си, ако не знаех, че с тебе говореше неговият гняв, а не самият той. Вие, вие… — продължи леля Ейблуайт, обръщайки се към моя ъгъл с нов пристъп на енергия, този път изразена в гласа, а не в краката й — вие сте тази пакостница, която го разяри. Надявам се, че никога вече няма да ви видя — нито вас, нито вашите брошури! — Тя се върна при Рейчъл и я целуна. — Искам прошка от теб, душичке, от името на моя съпруг. С какво бих могла да ти бъда полезна?
Винаги своенравна във всичко, капризна и безразсъдна във всичките си постъпки, Рейчъл неочаквано се размекна, обля се в сълзи при тия най-обикновени думи и на свой ред мълчаливо целуна леля.