Дори и ако бях пън или камък, подобно вмешателство пак би ме накарало да кажа истината. Аз с негодувание отстраних мистър Бреф и най-тържествено, с подобаващи за случая думи й изложих християнското учение за страшното бедствие, което очаква непокаялия се след неговата смърт.
Рейчъл се отдръпна от мен — червя се, като пиша за това — с вик на ужас.
— Да се махаме оттук! — каза тя на мистър Бреф. — Да вървим, за бога, преди тая жена да каже нещо повече! О, спомняте си за невинния, полезен, прекрасен живот на бедната ми майка. Вие бяхте на погребението, мистър Бреф; вие видяхте как бедните хорица плачеха над нейния гроб, загубили най-добрата си приятелка. А тази тук негодница се опитва да събуди в мен съмнението, че моята майка, която беше ангел на земята, не е ангел и на небето! Престанете да говорите за това! Да вървим! Аз просто се задушавам при мисълта, че дишам същия въздух с нея! Ужасява ме обстоятелството, че се намираме в една и съща стая с нея!
Глуха за всички по-нататъшни увещания, тя побягна към вратата. В тази минута дойде и камериерката й с шапката и шала. Рейчъл ги нахлузи, както можа.
— Опаковай нещата ми — каза тя — и ги отнеси в дома на мистър Бреф!
Опитах да се приближа до нея; бях огорчена и натъжена, но — излишно е да казвам това — не се чувствувах обидена. Исках само да й кажа: „Дано вашето кораво сърце се смекчи! Аз наистина ви прощавам!“ Но тя спусна воала си, издърпа от ръката ми крайчеца на своя шал и като изтича през стаята, тръшна вратата под носа ми. Понесох и това оскърбление с присъщата ми твърдост. Спомням си за това с обичайното си търпение, привикнала да се поставям над всяка обида, над всяко оскърбление.
Преди да си излезе, мистър Бреф ми подхвърли една подигравка вместо сбогом.
— По-добре е да не се обяснявате, мис Клак! — каза той, поклони се и напусна стаята.
След това към мен се обърна особата с панделки на шапката.
— Лесно е да се отгатне кой ги накара да се изпокарат всичките — рече тя. — Аз съм само една бедна прислужница, но трябва да ви кажа, че просто ме е срам за вас.
Тя също излезе и тръшна вратата след себе си.
Аз останах сама. Поругана и изоставена от всички, аз останах сама в стаята.
Има ли нещо повече да се прибави към това ясно положение на фактите, към този вълнуващ образ на една християнка, преследвана от хората? Не! Моят дневник ми припомня, че с това се свършва още една от многото разнообразни глави на моя живот. Оттогава аз никога не видях Рейчъл Вериндър. Аз й простих, когато тя ме обиди и оскърби. Аз се молих за нея през следващите дни. И когато умра като завършек на моето отвръщане с добро на злото, — тя ще получи „Животът, писмата и дейността“ на мис Джейн-Ана Стампър, оставени й като наследство в моето завещание.
ВТОРИ РАЗКАЗ
Написан от Матю Бреф, адвокат
Грейс Ин скуеър
Първа глава
Моята прекрасна приятелка мис Клак оставя перото и аз го взимам веднага след нея по две причини.
Първо, защото мога да хвърля нужната светлина върху няколко точки, останали досега в пълен мрак. Мис Вериндър си имаше скрита причина да откаже ръката си на своя годеник — и аз бях виновен за това. Мистър Годфри Ейблуайт си имаше лична причина да се откаже от всички права върху ръката на очарователната си братовчедка — и аз открих тази причина.
И второ — аз сам не зная дали за мое щастие или нещастие — но по онова време, за което пиша сега, аз се оказах замесен в тайната на индийския диамант. Аз имах честта да приема в кантората си и да разговарям с чужденеца с необикновено изящните обноски, който безспорно беше самият главатар на тримата индуси. Прибавете към това, че на другия ден се видях със знаменития пътешественик мистър Мъртуейт и водих с него дълъг разговор относно Лунния камък — разговор, който оказа огромно влияние върху последвалите събития. Това са накратко моите претенции върху участието, което аз взимам в тия страници.
Истинската причина за разтурянето на годежа предшествува хронологически всичко друго и трябва следователно да заеме първо място в настоящия разказ. Проследявайки цялата верига на събития, от единия до другия край, аз намирам за необходимо да, започна своя разказ със сцената — колкото и странно да изглежда това — при леглото на моя превъзходен клиент и приятел покойния сър Джон Вериндър.
Сър Джон имаше своя дял — и може би твърде голям дял — от по-безвредните и симпатични слабости, свойствени на човечеството. Между тия слабости ще спомена за една негова прищявка, която се отнася до настоящия случай: неговото несломимо нежелание — докато се радваше на добро здраве — да напише завещанието си. Лейди Вериндър употреби всичкото си влияние, за да го накара да изпълни този свой дълг; пуснах в ход моето влияние и аз, Той признаваше справедливостта на нашето схващане, ала не отиваше по-далеч от това, докато не го налегна болестта, която впоследствие го закара в гроба. Едва тогава аз най-сетне бях извикан, за да изслушам указанията на моя клиент относно неговото завещание. Те се оказаха най-простите указания, които някога бях изслушвал през цялата си юридическа кариера.