Сър Джон дремеше, когато влязох в стаята. Той се понадигна, когато ме видя,
— Как сте, мистър Бреф? — попита той. — Аз ще бъда много кратък, а после пак ще си подремна.
Той ме наблюдаваше с голям интерес, докато приготвях перата, хартията и мастилото.
— Готов ли сте? — попита той.
Аз се поклоних, топнах перото в мастилото и зачаках неговите разпореждания.
— Оставям всичко на жена си — каза сър Джон. — Друго няма!
Той се обърна на другата си страна и се приготви да заспи отново. Аз бях принуден да го обезпокоя.
— Трябва ли да разбирам — попитах аз, — че вие оставяте цялото си имущество, движимо и недвижимо, което ще притежавате до последния си ден, в пълна собственост на лейди Вериндър?
— Да — отговори сър Джон, — само че аз се изразих съвсем накратко. Защо и вие да не можете да го напишете кратичко и ме оставите да си поспя? Всичко на жена ми. Това е моето завещание!
Имуществото му се намираше напълно в неговите ръце и се състоеше от имот (аз нарочно не употребявам технически изрази) и пари. В повечето случаи от подобен род аз бих счел за свой дълг да помоля клиента си да преразгледа и преобмисли своето решение. В този случай обаче знаех: лейди Вериндър не само бе достойна за безрезервно оказаното й доверие (всички добри съпруги са достойни за това), но бе и способна правилно да се разпорежда с голямото състояние (нещо, на което — доколкото познавам нежния пол — е способна само една от хиляда жени). За десет минути завещанието на сър Джон беше написано и заверено, а самият сър Джон се обърна и продължи прекъснатия сън.
Лейди Вериндър напълно оправда доверието, оказано й от нейния мъж. Още през първите си дни като вдовица тя ме извика и направи своето завещание. Нейното разбиране на положението беше тъй здраво и разумно, че от моите съвети нямаше никаква нужда. Моята отговорност започна и завърши с придаване юридическа форма на нейните указания. Не минаха и две седмици от смъртта на сър Джон и бъдещето на неговата дъщеря беше обезпечено с обич и разум.
Завещанието остана в огнеупорния шкаф на моята кантора тъй дълго време, че на мене просто ми е тежко да споменавам за това. Едва през хиляда осемстотин четиридесет и осма година на мен ми се представи случай да го види отново при доста тъжни обстоятелства.
По онова време, за което споменавам, лекарите произнесоха относно лейди Вериндър своята присъда, която в буквалния смисъл можеше да се нарече смъртна присъда. Аз бях първият, на когото тя съобщи за своето състояние, изказвайки същевременно и желанието си да прегледа отново своето завещание заедно с мен.
Положението на нейната дъщеря беше вече достатъчно обезпечено. Но с течение на времето намеренията й да остави по нещичко на някои по-далечни свои роднини се бяха променили; необходимо беше следователно да се прибавят три или четири нови, пункта в завещанието. След като направих това незабавно — за да се избягнат някои непредвидени произшествия, аз получих разрешение от лейди Вериндър да оформя последните й указания във второто завещание. Моята цел беше да се отстранят някои неизбежни неясноти и повторения, които сега нарушаваха донякъде спретнатия вид на оригиналния документ — нещо, което, трябва да си призная, смущаваше професионалното ми чувство за акуратност.
Заверяването на това второ завещание е описано вече от мис Клак, която беше така любезна да стане един от свидетелите. Що се отнася до паричните интереси на Рейчъл Вериндър, второто завещание беше, дума по дума, копие на първото. Единствените изменения се отнасяха до назначаването на нов настойник и до някои условия, свързани с такова едно назначаване — които бяха изградени главно върху мои предположения. След смъртта на лейди Вериндър аз предадох завещанието на моя нотариус, за да го „зарегистрира“ така, както е прието.
Около три седмици след това, доколкото си спомням, пристигнаха първите сведения, че става нещо необикновено. Аз случайно се бях отбил в кантората на моя нотариус и приятел и забелязах, че той ме посрещна с по-голям интерес, отколкото друг път.