— Имам някои новини за вас — рече той. — Какво мислите, че чух тази сутрин в Доктор-Къмънз? Някой е пожелал да види завещанието, на лейди Вериндър и вече го е проучил!
Това наистина беше интересна новина! В завещанието нямаше абсолютно нищо, което би могло да даде повод за обжалване; и аз не можех да се сетя за никого, който би могъл да се интересува от завещанието на лейди Вериндър. (Тук може би е уместно да обясня, за доброто на тия, които още не са запознати с този въпрос, че законът позволява на всеки, който пожелае и заплати такса от един шилинг, да се запознае с което и да било завещание при Доктор-Къмънз.)
— Узнахте ли кой е искал да види завещанието? — попитах аз.
— Да, чиновникът ми каза това без всякакво колебание. Завещанието е поискал и прегледал мистър Смоли, от фирмата Скип и Смоли. То още не било заведено в архивата. Така че не оставало нищо друго, освен да му се покаже оригиналният документ. Мистър Смоли го прегледал най-внимателно и си отбелязал нещо в бележника. Имате ли някаква представа за това, което му е било нужно?
Аз поклатих глава.
— Не, обаче ще узная… още днес — отвърнах аз и тутакси тръгнах за кантората си.
Ако някоя друга адвокатска фирма бе проявила този загадъчен интерес към завещанието на моята покойна клиентка, може би трудно бих направил необходимото издирване. Ала аз имах известно влияние над Скип и Смоли, така че ми беше сравнително лесно да се справя с тази загадка. Моят секретар (извънредно способен и прекрасен човек) беше брат на мистър Смоли; и благодарение на тази косвена връзка с мен Скип и Смоли вече няколко години обираха падналите на моята маса трохи — тоест дела, които постъпваха в моята кантора и с които аз по разни причини не желаех да се заема. Не мислех, че те заслужават това. Моето професионално покровителство имаше по този начин доста голямо значение за тяхната фирма. И аз реших, ако се окаже необходимо, да им напомня за това покровителство в дадения случай.
Щом се върнах в кантората си, разказах на секретаря си какво се бе случило и го изпратих при Скип и Смоли със следното поръчение: „Мистър Бреф ви праща своите почитания и ви съобщава, че той би желал да узнае защо господа Скип и Смоли са намерили за необходимо да се запознават със завещанието на лейди Вериндър.“
Това накарало мистър Смоли тутакси да дойде при мен заедно със своя брат. Той призна, че действувал по поръчка на свой клиент. След това прибави, че нямал право да каже нищо повече, понеже това щяло да бъде нарушение на професионалната тайна.
Ние поспорихме малко по този въпрос. Разбера се, правият беше той, а не аз. Но истината е, че бих ядосан, измъчван от съмнения и настойчиво исках да узная всичко! Освен това отказах да зачитам таза тайна и изисквах пълна свобода на действие за себе си. Нещо повече, аз исках да използувам своето положение за лични изгоди.
— Избирайте, сър — казах аз на мистър Смоли, — между риска да се лишите от вашия клиент или от моите дела!
Признавам, това не беше извинителна постъпка от моя страна… тиранически натиск и нищо повече. Но като всички други тирани и аз настоях на своето. Мистър Смоли направи своя избор без ни най-малкото колебание. Той покорно се усмихна и назова името на своя клиент:
— Мистър Годфри Ейблуайт.
Това беше достатъчно за мен; не ми трябваше да зная нищо повече.
Стигнал до това място в моя разказ, аз трябва сега да запозная читателя със съдържанието на завещанието на лейди Вериндър.
Нека изложа тук съвсем накратко, че според това завещание Рейчъл Вериндър нямаше никакво право да се разпорежда с имуществото; то просто й осигуряваше пожизнен доход. Превъзходният здрав разум на нейната майка и моят многогодишен опит я бяха освободили от всяка отговорност и предпазили от всякаква опасност да стане жертва на някой алчен и безсъвестен мъж. Нито тя, нито нейният съпруг (ако се омъжи) не можеха да се разпореждат нито с имота, нито с капитала. Те можеха да живеят в къщата в Лондон или на имението в Йоркшир и щяха да получават хубав доход — и нищо повече.
Като размислих върху това, което бях узнал, аз съвсем се обърках: какво трябваше да правя?
Не беше минала и една седмица от деня, в който научих (за мое огорчение) за годежа на мис Вериндър. Аз искрено се възхищавах от нея и я обичах; и ми стана неизразимо тъжно, когато чух, че тя тъй прибързано бе решила да се омъжи за мистър Годфри Ейблуайт. И ето че сега този човек — когото всякога бях считал за сладкодумен измамник — оправдаваше моето най-лошо мнение за него и ясно разкриваше, че се жени за пари! „И какво от това? — ще попитате вие. — Та то се случва всеки ден“. Съгласен съм, любезни читателю. Но бихте ли приели вие това с такава лекота, ако работата се отнасяше, да речем, до вашата сестра?