Бяхме извървели около една миля, когато най-после Рейчъл се пробуди от своята замисленост. Тя изведнъж ме погледна със слаб проблясък на предишната си щастлива усмивка — най-пленителната усмивка, която някога съм виждал на женско лице.
— Аз вече съм ви много задължена за вашата доброта — каза тя, — а сега се чувствувам Още по-задължена, отколкото преди. Ако чуете, когато се върнете в Лондон, някакви слухове за моята женитба, то незабавно ги опровергайте от мое име.
— Да не сте решили да скъсате с вашия годеник? — — попитах аз.
— Нима можете да се съмнявате в това? — гордо отговори тя. — След всичко, което ми разправихте?
— Мила мис Рейчъл, вие сте много млада и може би ще ви бъде много по-трудно да излезете от това положение, отколкото си мислите. Нямате ли си някого — имам предвид някоя дама, с която бихте могли да се посъветвате?
— Не, нямам.
Тия нейни думи ме огорчиха, наистина ме огорчиха. Тя беше тъй млада, тъй самотна и колко твърдо понасяше всичко! Импулсивното ми желание да й помогна заглуши в мен всякакъв разум и неловкост, която бих могъл да почувствувам при подобни обстоятелства; и аз й изложих колкото можах по-добре мислите си, които ми дойдоха наум в този момент. На мен ми се бе случвало да давам съвети на безброй много клиенти и да се справям с крайно объркани, сложни обстоятелства. Но това беше първият случай, когато трябваше да дам съвет на една млада девойка как да се освободи от дадената на своя годеник дума. Съветът, който й дадох, беше накратко следният: да каже на мистър Годфри Ейблуайт — разбира се, насаме, — че той бе издал користната цел на своето сгодяване за нея и че тя бе узнала това от сигурно място; че техният брак след всичко това е станал просто невъзможен и че тя му предлага избор: или да си осигури нейното мълчание, като се съгласи годежът да бъде разтурен, или в противен случай тя ще бъде принудена да разгласи на всеослушание истинската причина за разрива. И ако той се опита да се защищава или да опровергава фактите, тогава тя трябва да го насочи към мен.
Мис Вериндър внимателно ме изслуша докрай. След това много мило ми поблагодари за съвета, но същевременно забеляза, че на нея й е невъзможно да го приеме и приложи.
— А мога ли да ви попитам — защо?
Тя се поколеба, след като на свой ред ми зададе въпроса:
— И какво ще стане, ако вас ви помолят да си изкажете мнението относно държането на мистър Годфри Ейблуайт?
— Да?
— Как бихте го нарекли?
— Бих го нарекъл поведение на един низък измамник.
— Мистър Бреф, аз вярвах в този човек! Аз обещах да стана жена на този човек. Как бих могла да му кажа, че е подъл, че ме е измамил? Как бих могла след всичко това да го опозоря в очите на хората? Аз се унизих пред самата себе си, когато помислих за него като за мой бъдещ съпруг. Ако сега му кажа това, както вие ме съветвате, значи да призная и пред него собственото си унижение. Аз не мога да го сторя! Срамът няма да има никакво значение за него. Но този срам ще бъде непоносим за м е и!
С това се откри още една от забележителните особености на нейния характер. Крайното й отвращение към всичко низко и подло я караше да забрави, че трябва да помисли за себе си, поставяше я в неестествено положение, което можеше да я компрометира в очите на всичките й приятели и приятелки! До този момент аз изпитвах известно съмнение дали даденият от мен съвет беше приличен и в реда на нещата. Но след последните й думи аз се уверих, че това беше най-добрият, най-подходящият съвет за нейния случай, и без всякакво колебание започнах отново да я уговорим да го последва.
Тя само поклати глава и отново повтори своите доводи под друга форма.
— Той се е чувствувал мой близък достатъчно, за да ме помоли да му стана жена. И аз съм имала достатъчно високо мнение за него, за да му дам съгласието си. И сега, след всичко това, аз не мога да му кажа в лицето, че той е най-окаяният, най-презираният от всички живи същества!
— Но, скъпа мис Рейчъл — възразих аз, — невъзможно е и да му върнете годежа, без да му изтъкнете за това някаква причина!
— Ще му кажа, че съм размислила още веднъж и съм стигнала до заключението, че и за двама ни ще бъде по-добре да се разделим.
— И нищо повече?
— И нищо повече.
— Помислихте ли си какво може да каже той от своя страна?
— Той може да каже каквото си ще.
Невъзможно беше да не се възхищава човек от нейната изтънченост и решителност, но същевременно беше невъзможно и да не види, че тя сама си навреждаше. Аз я умолявах да мисли за себе си, да преразгледа собственото си положение. Напомних й, че се излага на опасността да бъде криво разбрана по най-жесток начин.