— Вие не можете да се опълчвате срещу хорското мнение — казах аз — по заповед на някакви лични чувства.
— Мога — отвърна тя. — Аз вече направих това.
— Какво искате да кажете?
— Вие сте забравили за Лунния камък, мистър Бреф. Не се ли опълчих аз срещу хорското мнение тогава, ръководена само от личните си чувства!
Нейният отговор ме накара да млъкна за малко. Накара ме да се опитам да открия обяснението за нейното поведение по времето, когато изчезна Лунният камък. Но в подобно нещо аз може би щях да успея, ако бях по-млад. Сега то беше извън силите ми.
Преди да се върнем в къщи, пуснах в ход последните си увещания. Но тя държеше на своето все тъй непоклатимо. И когато в този ден се разделих с Рейчъл, изпитвах към нея най-противоречиви чувства. Тя беше упорита, тя не беше права. Тя беше интересна, тя беше очарователна, достойна за възхищение, тя беше достойна и за дълбоко съжаление. Накарах я да ми обещае, че ще ми пише, щом има нещо важно, и се върнах в Лондон крайно разтревожен.
Вечерта след моето завръщане, когато още не можеше да дойде обещаното от Рейчъл писмо, мистър Ейблуайт-старши ми направи неочаквано посещение и ми съобщи, че мистър Годфри получил отказа и го приел — през същия този ден.
От моя гледна точка простите факти, изложени в тези последни страници, обясняваха причината за съгласието на мистър Годфри Ейблуайт тъй ясно, както да бе я признал лично той. Годфри се нуждаеше от голяма парична сума и тя му трябваше в строго определен срок. Доходите на Рейчъл биха могли да му помогнат във всеки друг случай, ала не и в този; ето защо Рейчъл се бе освободила от Годфри, без да срещне ни най-малката съпротива от негова страна. Ако някой ми кажеше, че това е просто предположение, аз бих го попитал: какво друго предположение би могло да отговори на въпроса — защо той се отказва от женитба, която може да му осигури охолен живот?
Радостта, която можех да изпитвам при този щастлив обрат на нещата, беше помрачен от това, което се случи по време на по-нататъшния ми разговор със стария Ейблуайт.
Той дойде, разбира се, за да узнае дали аз не бих могъл да му обясня странната постъпка на мис Вериндър. Излишно е да споменавам, че аз съвсем не можех да му доставя нужните сведения. Досадата, която му причиних, както и раздразнението, предизвикано от неотдавнашната му среща с неговия син, накара мистър Ейблуайт да загуби самообладание. Изразът на лицето му, както и неговите думи ме убедиха, че мис Вериндър не може да очаква от него никаква милост, когато я посети на следващия ден в Брайтън.
Аз прекарах тревожна нощ, размишлявайки какво: трябва да правя по-нататък. Как завършиха тези мои размишления и как се беше оправдало моето недоверие към стария мистър Ейблуайт, е вече разказано (доколкото ми е известно) от нашата добродетелна приятелка мис Клак. Остава ми само да добавя, че мис Вериндър намери спокойствие и почивка, от които тя, бедната, много се нуждаеше, в моя дом, в Хемстед. Тя ни направи честта да ни погостува по-дълго време. Жена ми и дъщеря ми останаха очаровани от нея; и когато изпълнителите на завещанието назначиха нов настойник, аз почувствувах искрена гордост и удоволствие при мисълта, че моята гостенка и моето семейство се разделиха като най-добри приятели.
Втора глава
Сега ми остава да изложа още и известните на мен допълнителни сведения относно Лунния камък — или по-право — относно плана, който си бяха съставили индусите, за да го откраднат. Дори и малкото, което имам да кажа (както вече споменах), е все пак доста важно по своето забележително отношение към събития, които са още пред нас.
Десетина дни след като мис Вериндър ни бе напуснала, един от моите чиновници влезе и кабинета ми с визитна картичка в ръка и ми съобщи, че долу ме чакал някакъв господин, който искал да говори с мен.
Погледнах картичката. На нея беше написано някакво чуждестранно име, което вече съм забравил. Под името обаче бяха написани на английски няколко думи, които помня много добре:
„С препоръка от мистър Септимъс Люкър“.
Дързостта на човек като мистър Люкър, осмелил се да препоръчва когото и да било на мен, ме учуди толкова много, че аз поседях мълчаливо, питайки се дали очите ми не бяха ме излъгали. Забелязал моето смущение, чиновникът счете за нужно да сподели с мен резултатите от своите лични наблюдения над чужденеца, който чакаше долу.
— Това е човек със забележителна външност, сър? тъй мургав, че всички го взехме за индус или нещо от този род.
Свързвайки мислено мнението на чиновника с обидния за мен ред върху картичката, която държах в ръката си, аз моментално си помислих, че препоръката на мистър Люкър и посещението на чужденеца може да се отнасят до Лунния камък. За голямо учудване на моя чиновник реших незабавно да приема господина, който чакаше долу.